— Аха, сега ми е ясно вече — започна да вади и да втъква кинжала си Собек в украсена ножница… — Стигнахме и до друго нещо — посочи той към оазиса. — Вярваш ли на Джарка?
— Гарантирам за него с живота си.
— Я, че откога си станал толкова доверчив?
— Той е от шешну — натъртих. — Добър ловец, верен и предан докрай на Великата царица Тийи.
— А защо му вярваш толкова?
— Напомня ми за тебе, Собек.
— Какъвто съм сега ли?
— Не, какъвто беше преди.
Собек извърна поглед встрани.
— Добре де — измърмори той. — Но не се доверявай на Снефру.
— Не! — сепнах се с вик и отстъпих. — Нима и Снефру?
Джарка, който разговаряше с ловеца на скорпиони, се извърна с разтревожен поглед и вече посягаше към колчана в краката си, но аз му показах с жест, че всичко е наред.
— Да, и Снефру — явно се забавляваше Собек. — Беше при бръснатите глави на Амон.
Погледнах към отрязаната глава на предводителя на Чакалите. В момента не можех да различа чертите и изражението на лицето му, понеже очите и носът му бяха потънали в пясъка, но си помислих, че сигурно внезапна усмивка е разкривила устата му. Спомних си как се бях качил на плоскодънката на убиеца.
— Какво има, Маху?
— Все се питах как са ме разпознали. А носех наметалото на Снефру, което не се различава от наметалата на пустинните обитатели…
— Е, сега вече знаеш — вдигна с миролюбив жест длани събеседникът ми.
Пристъпих до него.
— Собек, защо го правиш? Защо ме пазиш и защитаваш?
— Както заради онова, което бях, така и заради това, което съм — усмихна се леко той. — Ако ти, Маху, пристъпиш в тъмното, ще го сторя и аз. Остани с мир, приятелю — и той се дръпна назад.
Двамата с Джарка подбрахме Снефру още същия ден — веднага след като се стъмни. Едва сдържайки обзелия ме бяс, му предложих да излезем на разходка в района около двореца между дърветата и недалеч от мястото, където Ай бе отровил писаря Инети. Говорех за делата през утрешния ден и за някои неща, които ще трябва да се купят от Тива. Когато стигнахме до подходящо място, отстъпих една крачка и го проснах безчувствен на земята с помощта на неголям боздуган, който бях скрил под горната си дреха. Джарка овърза мигом ръцете и краката на лежащия в безсъзнание нещастник и го прикова към земята с колчета и върви, а в устата му натика мръсен парцал. После приклекна до него, а аз се върнах в двореца и прерових стаята му. Намерих това, което търсех, в кухина в стената зад леглото — кожена торба, пълна със същите кюлчета като онова в дланта на Собек, както и разрешително за влизане на Снефру във вътрешните части на храма на Амон.
Когато се върнах, пленникът бе дошъл на себе си, а Джарка бе сложил малка алабастрова съдинка светилник до главата му. Почувствах лек пристъп на състрадание към изпълнените със страх очи и нараненото му лице, изкривено от болка. Джарка бе свършил бързо и умело уговореното: бе рязнал с кама, остра като бръснач, бузите, ръцете и краката му. Кръвта се стичаше. Извадих парцала от устата му.
— Снефру, можеш и да крещиш, но ако го сториш, ще пъхна отново парцала в устата ти, за да не те чуе някой. Да ти кажа ли къде отиваме? В Червените земи, където те чака изкопана яма. Ще те заровя жив. Ти кървиш добре, така че лъвовете и хиените няма да се забавят: ще дойдат, ще те подушат отблизо и…
— Господарю, господарю — запелтечи Снефру.
— Стига — прекъснах го, клякайки до него. — Намерих златото и пропуска, знам за либийците и за срещите ти с бръснатите глави. Единственото, което не знам, е дали да умреш бързо и безболезнено тук или мъчително в Червените земи. Зависи само от теб… Защо ме предаде, Снефру? Вярвах ти безрезервно.
— Обещаваш ли ми бърза смърт?
— Не повече от един удар на сърцето.
— Преди два месеца — започна признанието си Снефру с въздишка — един от послушниците ме спря на голямото пазарище в Тива. Заведе ме в една пивница и ми каза, че знаят за Имри и за останалите и как са били убити. Някой ден, когато възмездието ме стигнело, съм щял да бъда разпънат на кръст върху стените на Тива. Говореха — закашля се Снефру, — че Плашилото бил еретик, който съвсем скоро щял да поеме към отвъдното, за да си получи заслуженото. А на мен ми предложиха в замяна злато, къс плодородна земя и закрилата на Амон.
— Какво, всичко това само за едни сведения ли? — изрекох подигравателно. — Снефру, та ти знаеш толкова малко. Я по-добре ми кажи за либийците.
— Уведомиха ме само, че в скоро време Ехнатон ще посети Долината на сенките. Аз ще тръгна с него и заедно с останалите ще затворим входа на долината. Либийците ще го нападнат, а аз трябва да нося синя кърпа на лявата ръка и да се скрия, щом започне мелето…