— И тогава либийците ще избият другарите ти, господаря и всички с него.
— Има още нещо — окашля се Снефру и Джарка дръпна ножа си. — Ако е възможно, те ще нападнат Двореца на Атон. Нощем. Ще колят и ще палят колкото може повече, а след това ще се спуснат към реката…
Ударих Снефру по лицето.
— Разбира се — казах тихо. — В това време ескадроните ще претърсват Източната пустиня, а либийците ще се оттеглят през Нил.
— Но само ако ескадроните бъдат изпратени — прибави Джарка. — Ако нашият принц падне мъртъв и същото сполети Ай и Нефертити, да не споменавам за нас двамата, ще има голямо забавяне, всички ще са объркани, всичко ще е в пълен хаос…
— Кой? Кой цели всичко това? — креснах в лицето на Снефру.
— Срещнах се със същия младши жрец и ми казаха, че вече са избрали деня: съвсем скоро е.
— Знам кой е денят — озъбих се. — Всички знаят, че Ехнатон прави тъкмо обратното на предписаното от жреците: ако те обявят, че някой ден е белязан от лоши предзнаменования и е препоръчително всички да останат по домовете си, той излиза преди изгрев, за да се помоли на своя бог.
Снефру кимна за потвърждение.
— А другите? — попита Джарка. — Твоите другари?
— Те не знаят нищо — извика той, след като Джарка го рязна пак. — Невинни са…
Изправих се и обърсах избилата по врата ми пот.
— Снефру, защо постъпи така с мен? — загледах надолу, взирайки се в очите му. — Даде ми наметалото си като знак за убийците, наети в името на Амон… На мен, на твоя приятел, на твоя господар…
— Нямах право на избор — смотолеви той. — Бръснатите глави държаха да те премахнат: искаха да стреснат Плашилото със смъртта ти. Знаеха много добре за тайните ти отивания в Тива. Наредиха ми да ти предложа едно от наметалата си… — той започна да хлипа силно.
— Господарю, знае ли още нещо? — попита ме Джарка.
— Не. Оставало е само да му съобщят времето и мястото — клекнах до Карнак, който безучастно ме наблюдаваше. Той врътна опашка и аз го погалих по муцуната. — Джарка, убий го! — заповядах гърбом. Слугата ми изпя няколко стиха от неразбираем химн, после се чуха само хъхрещите звуци от прерязаното гърло на Снефру. — Трупът да изчезне — изправих се и кучето ме последва. — О, и още нещо, Джарка — взрях се към него в тъмното. — Кажи на останалите от групата на Снефру, че водачът им е заминал с много важна мисия и няма да се върне цял месец.
— Ама…? — започна Джарка, идвайки към мен, докато пъхаше кинжала си в канията.
— Не, не може да им се вярва. И те трябва да умрат.
Следобеда следващия ден, когато дневната горещина понамаля, поисках от Майа да се срещнем в един дом на насладата, стопанисван от помощниците на Собек. Заведението беше доста изискано — с ромолящ фонтан във вътрешния двор. Срещнах се с Майа в една от стаите за уединение, в която се влизаше от голямата зала.
— О, Маху! — огледа се Майа с нескрито възхищение. — Не знаех, че вкусовете ни съвпадат.
— В никакъв случай — посочих му към един от ъглите на стаята, където имаше маса с наредени около нея възглавници. — Но мястото е подходящо за разговор. Сядай и се успокой.
Настанихме се, след което ни сервираха чинии с превъзходно гъше и пъдпъдъче месо и съдини с риба, печена на дървени въглища, както и вино от подбрани лозя. Няколко момчета с ангелски лица и оскъдни препаски около слабините изявиха готовност да откликнат на всяко наше желание. Майа беше много доволен и щастлив. Към пълнотата си бе притурил и лукавство. Докато хапваше и си пийваше, не пропускаше да докосва минаващите момчета; по някое време се потупа по стомаха и вторачи поглед в тавана:
— Маху, ако искаш да узнаеш нещо, отговорът е, че не знам нищо. А сега ми се ще да опитам и от другите сладости на този дом: предпочитам да го правя сам, освен ако не държиш да гледаш.
— Знаеш ли кой е собственикът? — попитах.
Майа огледа с доволство оцветените нокти на пръстите си.
— Не. Кажи ми.
— Хеферу. Чувал ли си за него?
— Да. Крадец, сводник и побойник — махна с ръка Майа. — Но на кого му пука?
— На Собек — отговорих тихо.
Майа отпусна рязко ръката си и ме загледа с отворена уста.
— Хеферу е…?
— Собек. Да, Майа, той се върна. Зае се да подреди делата си и да направи нещо в живота.
— Тук ли е? — понечи да се изправи той, но аз го задържах, натискайки го по масивното пухкаво рамо.
— Мога да ти уредя среща с него, но той не е вече същият.
— Не може да се е променил кой знае колко…
— От стария Собек няма и помен.