Гласът му продължи да ехти в долината като небесен гръм, докато повтаряше думите си отново и отново. Цялата войска, паднала на колене, му отговаряше с високо изпят хвалебствен химн.
— Слава на Атон! Нашата победа е негова победа!
Силно задъхан, Ехнатон се качи в колесницата си. Поех юздите, докато войсковите командири се струпваха около него. Господарят ми ги поздрави и им благодари.
— Слава на Атон — посочи той към дебелия килим от трупове, разпънат във всички посоки около нас. — Нека мъртвият враг изгние — разпореди се той. — Коремите им да се подуят и да се пръснат. Те оскверниха свещеното място на моя Отец. Заради това костите им да останат да се белеят тук като предупреждение.
Усетих как някой докосна ръката ми. Бе Хоремхеб.
— Закъсня. Трябваше да дойдеш по-рано.
— В колесниците имаше повече хора — обърса Хоремхеб прахта от устните си. — Движехме се по-бавно, но успяхме да ви спасим.
— А и себе си! — казах съвсем тихо и посочих към наемниците, докарани от ескадроните. — Бях заповядал на капитана им да те убие, ако все пак не тръгнеш насам.
Очите на Хоремхеб светнаха в усмивка:
— Ще запомня това, Маху.
— И аз няма да го забравя.
Сподирен от войските си, които продължиха да пеят хвалебствени химни и да разчистват труповете от пътя на конете, Ехнатон напусна долината, за да не се върне никога повече на това място. Погледнах назад при входа на злокобната клисура. Нашите хора се прегрупираха. Небето започна да почернява от реещите се вече лешояди. Някои от тях се бяха заели съвсем делово с труповете, които се валяха в локви от кръв. Ехнатон впи длани в перилото на колесницата и затвори очи, а устните му се задвижиха мълчешком. Не знаех дали се моли, или отправя беззвучни закани.
Когато се върнахме в двореца, вестта за внезапната, неочаквана битка в Долината на сенките вече бе обиколила целия град. Хората ми не си бяха губили времето — веднага извършиха предварително подготвените арести, завардиха всички сухопътни и речни пътища и претърсиха домовете на заподозрените в измяна. Някои от провинилите се избягаха, неколцина погълнаха отрова. Ай се изяви като върховен съдия от името на фараона. Негово оръжие стана страхът. Тържествените клетви за вярност, подплатени с щедри дарения от злато и скъпоценни камъни, се оказаха приемлива гаранция за добро поведение. Които запазиха самообладание и не побягнаха, оцеляха. Но които изпаднаха в паника и напуснаха града, бяха осъдени на изгнание с пълна конфискация. Само малцина бяха подложени на реално наказание — избор между заточение и чаша с отрова. Немалко важни постове във войската и в различни Домове на държавата се оказаха свободни, но бяха заети начаса от хора на Ай. Същото стана и в по-големите храмове. Жреците отстъпиха: изображението на Атон бе извадено на всеобщ публичен показ, но най-важното бе отнемането на храмовите съкровищници и хранилища на зърно, които преминаха под разпореждането на Ехнатон. Богатствата и провизиите от тях бяха разпределени между бедняците, търговците на дребно и онези, разбира се, които Собек наричаше „моята изгладняла челяд“.
Със Собек се срещнахме още в началото на събитията и се уговорихме за добре организирани и твърде шумни демонстрации в подкрепа на Ехнатон и срещу храмовата върхушка и аристокрация както в Тива, така и в Некропола, които бяха проведени със задоволителен ефект: размириците и палежите се оказаха минимални. Храмовите охранители и наемниците бяха включени в дворцовата гвардия, командвана от Нахтмин. Всички войскови офицери бяха приканени да положат клетва за вярна служба. Само малцина дръзнаха да откажат. Рамзес и Хоремхеб бяха произведени в чин на полкови командири, ранг на писари на войската и отговарящи за полковете на Сет и Анубис, които се разгърнаха около Тива. Промените бяха разгласени и в провинциалните градове. Великолепния, който се оказа отшелник в Дома на любовта и насладата, не бе в състояние да предприеме съвършено нищо. Неочаквано лесно се справихме и с преследвания от нас култ към Амон и поддръжниците му. Не само в Тива, но и навсякъде другаде изплува силното негодувание срещу арогантността, натрупаните богатства и растящата мощ на Карнак и Луксор.
Царица Тийи се зае усърдно с делата в Дома на пратениците по държавните въпроси отвъд границите на Египет. Пентжу стана Главен наблюдател в Царския дом на живота. Майа пое поста на Главен надзирател в Царския дом на среброто. А на мен бе поверен Домът на тайните. Посетих грижливо охраняваната му територия, за да получа служебните печати; разходих се с удоволствие из вътрешните му дворове и градини, като огледах малките къщи и общите помещения, където се трудеха писарите. Проверих и тъмниците, които се оказаха изненадващо необитаеми, а след това ме преведоха тържествено през централния вътрешен двор за среща с Школата на писарите в колонната зала — ниско и притъмнено помещение, прорязано тук-там от лъчи светлина. Съпроводен от Джарка и трима плещести капитани от войската на наемниците, представих пълномощните си документи и уведомих присъстващите, че съм Главен наблюдател на Дома на тайните с незабавно поемане на поста. Всички трябваше да положат клетва за лична и служебна лоялност към мен, като им обещах богати възнаграждения за вярна служба. В случай че тази клетва се окажеше в разрез с принципите им, те щяха да получат пенсия от храма и да бъдат поканени да привършат земните си дни в земеделски занимания възможно най-далече от собствената ми особа. Предоставих им целия следобед да мислят върху предложението и насрочих нова сбирка за полагане на клетвата в деветия час.