Градът се състоеше от три дяла — северните предградия, централната част с Големия дворец и представителното обиталище на Атон и южните окрайнини с вилите и луксозните домове на знатните. На североизток от града бяха къщите на работниците, а останалите прииждащи трябваше да се погрижат сами за подслон на западния бряг на Нил. Улиците бяха означени с ясно изписани имена, а през целия град минаваше Главният царски път. В центъра се намираше административното сърце на града на Ехнатон с Дома на писарите, Дома на приемането и Дома на тайните с полицейски участък с килии за задържаните. Там изпълнявах служебните си задължения. Джарка стана мой заместник. Не приехме никого от Тива, а само нови наемници — азиатци и нубийци, които патрулираха по улиците. Хоремхеб и Рамзес отговаряха за сигурността на подстъпите и по суша, и по вода: през нощта по стръмните скални грамади на изток светеха лагерните огньове на войниците им.
Често са ме питали как се живееше в Града на Атон. В началото беше спокойно: имаше безброй незначителни инциденти и всекидневни вълнения. Тива и цял Египет бяха смаяни от бързината и внезапния прелом, дошъл с делото на Ехнатон. Такова беше положението не само в цял Египет, но и в Двореца на Атон. Първоначално всички бяхме като деца в прекрасна градина, обляна от слънце, в която не липсваха нито вкусна храна и утоляващи жаждата напитки, нито музика, развлечения и забавления. Ала бяхме като в градина, в която винаги е ден — нощта все не идва, не полъхва и най-лекият бриз, който да охлади потта ни, не ни позволяват да се приберем у дома, трябва непрестанно да слушаме музиката и да й се радваме. А слънцето грее все по-силно. На гостите им прилошава от обилната храна. Ушите ни кънтят от много музика и копнеем за тъмнината на нощта и за идващите с нея хлад и покой.
Атон! Отпърво всичко бе събрано в тази единствена точка; имаше само леки промени в ритъма. Ехнатон, придружаван от Нефертити, ни събира в Царския кръг, за да ни изнася лекции за новата религия, за задълженията към него и към Атон, както и за безусловната необходимост да приемем тази религия с всичките й изисквания. Хюйи кротичко мърмори как би искал да отиде и да се моли на Атон където и да е, но само по-далеч. Темата е несменяема: „Трябва да си благодарен на Ехнатон за това, че ти е разкрил светлината.“ Бяхме длъжни да му благодарим, да се прехласваме от способностите му, но най-вече да проумеем, че Атон ще чуе молбите ни, но само ако бъдат отправени чрез него и славната му царица.
Не липсваха и цяла сюрия блюдолизци — царедворци и службаши, които допълнително утежняваха положението. Освен от тях тази пасмина набъбваше и от придошлите от Ахмин хора. Един от тях бе Ахмосе — тлъст и раболепен, който бързо се сдоби с много титли — Предан царски писар, Носител на ветрилото отдясно на царя, Иконом в дома на Ехнатон и Надзорник на Съда на справедливостта. Имаше каменно сърце и невероятен нюх как по-бързо да се издигне в йерархията. За голямо мое разочарование Туту от Дома на тайните му стана пръв приятел. Единствено Рахимосе, друг ахминец и протеже на Ай, можеше да му се опре по слагачество. Назначиха го за Главен писар по военните дела, за да противостои на растящата значимост на Хоремхеб във военната област. За разлика от блюдолизците аз, Хоремхеб, Рамзес, Пентжу, Хюйи и Мерире си останахме скептици — бързо ни омръзнаха постоянното детинско вълнение и възбудата, съпровождащи парадите и церемониите, приношенията и раздаването на награди. Хоремхеб и Рамзес се измъкваха в Червените земи под претекст за неотложни военни ангажименти. Хюйи обикаляше често различни посолства, но се връщаше все по-мрачен и унил от подхода на Ехнатон към външната политика на Египет.
— Тоя Ехнатон — изплака веднъж той — очаква всички да го боготворят като въплъщение на Атон, ала не поема отговорност за нито един сериозен държавен проблем. Мисли си, че митанийци и ханаанци, либийци и кушити трябва да го обичат заради самия него, а не заради златото и среброто, дето очакват да получат от хазната му.
Останалите се отзоваваха колкото скептично, толкова и цинично. За да се освободи от официалните си задължения, Пентжу често си служеше с извинението, че трябва да се погрижи за болен или пък се налага да потърси ново лекарство. Майа намери известно удовлетворение в новите си служебни занимания като Надзорник в Дома на среброто, показвайки способности на блестящ финансист и ковчежник: „Способен, както раздразнено се изразяваше Рамзес, да изстиска злато и от камък.“ На Майа му се налагаше да пътува често до Тива, а той използваше тази възможност за срещи със Собек. Всеки път, когато се върнеше, ни зашеметяваше със съобщения колко бързо изоставената столица се е превърнала в умиращ, пустеещ град, в който растящото негодувание от новото управление ескалира от ден на ден. Вече всички открито наричаха религията на Ехнатон „голямата ерес“. Ай беше мостът между различните групи — верен служител на Ехнатон, но същевременно съюзник на всеки, който би могъл да бъде достоен претендент за трона му. Опасна змия беше, но все пак долавях сподавен страх и на моменти дори паника у него. Не пестеше сили, за да заздравява връзките си с влиятелните люде в Града на Атон, открито се възхищаваше на Хоремхеб и дори се опитваше да го сватоса за по-малката си дъщеря — Мутноджмет. Хоремхеб наистина се влюби в нея — съвсем като войник — упорито, със стиснати челюсти и заекващ от притеснение. Често го дразнех, потупвайки го по гърдите: „Най-после разбрах, че имаш истинско сърце, а не от кремък.“ Ядосан, той едва намираше думи да отговори. Рамзес го съветваше как да се държи, какви подаръци да предложи на хубавицата, как да я ухажва. Мутноджмет бе изключително красива, но винаги бе стояла в сянката на зашеметяващата Нефертити. Първоначално бе твърде объркана от поведението на Хоремхеб. Но в края на краищата благодарение на внимателните увещания на баща й и на моя принос започна да гледа благосклонно на знатния воин. Рамзес също не спести усилията си и накрая те се ожениха. А Майа реагира с хаплив коментар, че така и не успял да разбере Хоремхеб кого обича повече — Мутноджмет или традиционната й свита от телохранители джуджета.