— Никога — говореше ми той — не съм се кланял на друг бог, не съм танцувал, пял и оглупявал пред фалшиви идоли, подобни на този на Мин в Ахмин…
Тези настроения идваха и отминаваха. Изпадаше в състояние на унес, което явно се дължеше на илачите на Нефертити. Друг път, когато ме призоваваше в спалнята си или в градината, седеше небръснат, затворен в себе си и с много уморен вид, сякаш бе махмурлия. Веднъж го чаках в приемната и дочух звуци на разгорещен спор откъм царската спалня — съпрузите се караха за предстоящата церемония в Слънчевия олтар. Веднъж бях повикан в царската резиденция, където Ехнатон ме заговори с уморен и отнесен тон:
— Чаках достатъчно дълго, Маху. Какво докладва твоят шпионин в Ахмин?
— Ваше величество — отвърнах сепнат. — Какъв шпионин? За какво става дума?
— Знаеш много добре — изгледа ме заплашително той. Чак тогава видях, че има нездрав вид на лицето, очите му приличаха на черни кладенци. След миг той тръсна глава и смотолеви: — Прощавай, Павиане, нещо се обърках… — и ме отпрати бързо.
А слънцето на Нефертити продължаваше да грее все така ярко и жарко, макар че сигурно бе доловила разочарованието на съпруга си от липсата на наследник от мъжки пол. След раждането на шестата си дъщеря тя организира честване в голямата градина под Зелената зала. Бяха поканени и чедата на Кап. Всичко беше както преди. Ехнатон се смееше и бъбреше с Ай. Нефертити приемаше поздравления със спокоен вид, когато Пентжу, явно прекалил с виното, пусна шега, че дали ще се роди момче или момиче, е Божа работа. Нефертити го чу.
— Какво? — извика гневно тя. Шумното празненство притихна. Царицата скочи, стиснала бастунчето си с изрязани символи на Атон. Раждането на последното й дете бе продължително и болезнено; тя не се чувстваше добре, но гневът й даде сили — тя мина покрай дългата редица на гостите и закова бесен поглед в Пентжу. — Човече на скорпиона! — изсъска. — Какво искаш да кажеш? Че Атон е отвърнал лицето си от мен ли? Че не съм благословена от Единствения ли? Той ме ощастливи с шест хубави дъщери. Да не би да е моя грешката, че няма принц?
Гостите около Пентжу се изнизаха, а той коленичи с дълбок поклон, треперейки от страх.
— Божествена — каза той умолително, — пошегувах се.
— Пошегувал се! Аз за шеги ли съм!
Тя заизсипва удар след удар по превития гръб на Пентжу. Той залитна. В бъркотията горната му дреха се свлече встрани и препасникът му се смъкна, оголвайки бедрата му. Нефертити се разсмя и го заудря точно там. Гостите гледаха ужасени. Тя продължи да размахва бастуна като боздуган. Пентжу се опита да се измъкне с пълзене. Ехнатон се навъси, ала не рече нищо. Тийи покри лице. Ай гледаше уплашен. Рамзес сведе ухилен взор. По тревата пръсна кръв. Тогава аз скочих и дръпнах Пентжу, клякайки пред него, за да поема евентуален следващ удар. Коленичех пред Нефертити и повтарях умолително:
— Ваше величество, ваше величество…
Бастунът отново се спусна надолу, но аз го хванах и го задържах. Гневът й започна да утихва, сякаш си даде сметка къде се намира и какво бе сторила. Пентжу бе избягал в ъгъла. Тя извика:
— Павиане? Махай се! А оня със скорпионите да не се появява в мое присъствие! От днес ще се грижи само за семейната маймуна и за митанийката.
Пуснах бастуна. Нефертити се обърна рязко и си тръгна. Празненството свърши.
Желаех и се надявах Красавицата да изпрати някого със заръка да отида при нея. Мечтаех да се срещнем в някоя хладна градина, тя да ми се извини, да се оправдае и да потърси посредничеството ми… Уви! От този ден насетне тя си спечели един достоен враг; направи и ужасна грешка, като отхвърли Пентжу и (дано боговете ми простят дързостта!) не потърси помощта ми, за да уредя нещата.
След този инцидент дните се заредиха постарому. Градът на Атон процъфтяваше. Войските, завардили всички сухопътни и речни подстъпи, осигуряваха спокойствието и безопасността ни. Рядко се случваше някое битово престъпление и Джарка погваше нарушителя, а на мен се падаше отговорността да залавям онези, които Ай бе назовал „душевни злодеи“, защото боготворяха не Атон, а други божества. И все пак: какво се очакваше от мен? Да арестувам всеки възрастен жрец, който с носталгия оплаква хубостта на Озирис, скрил малък негов наос в кухненския си долап? Да бичувам всяка жена, която тайно се моли на Изида за успешното раждане на дете? Да глобявам всеки неук роб, който е попитал как душата му ще странства след смъртта без помощта на Анубис? Джарка и аз бяхме по-скоро в ролята на мирови съдии, отколкото на полицейски служители, защото се налагаше да отсъждаме за случаи, засягащи граждански въпроси, семейни спорове и вещни права. Изпитвах все по-голямо удоволствие, когато влизах в досег с живота на други хора, като особено ме интересуваха сложните взаимоотношения, добродетели и пороци. Понякога се измъквахме от задълженията си, като излизахме на лов в Червените земи с песа Карнак. Така се спасявах за няколко дни от протокола и официалните ограничения в двора на Ехнатон.