Останах още някое време, опрян на смоковницата: исках да овладея дъха си и ударите на сърцето си. Вече познавах хубостта и спиращото погледа изящество на момичетата от храма, но сега всичко бе различно. В онази нощ недоумявах коя бе тя. Тутмос имаше сестри, но тя не можеше да е някоя от тях. Според мен бе навлязла в седемнайсетото или осемнайсетото си лято; би могла да е и по-млада. Кожата й изглеждаше като позлатена, но не толкова тъмна, колкото на царица Тийи. Дали бе дошла някъде отвъд границите на Египет? Походката и движенията й обаче говореха, че се чувства като в свой дом: държеше се като господарка, каквито са всички египетски царици. Портата на Павилиона на мълчанието бе затворена. Чух тупването на преградното дърво. Дали бяха посетители и гости на Забуления? Но него го нямаше тук: той пиеше и гуляеше с нас или поне се преструваше. Дали тя бе причината той да е начумерен и убит духом тази вечер? Извърнах се и поех бавно по обратния път. Шумът от залата бе станал по-силен, заглушавайки музиката и песните на професионалните артисти. Внезапно входната врата широко се отвори и през нея залитна Собек, следван от Майа. Минаха с несигурна крачка покрай мен, заети с размяната на неясно изговорени думи, и пресякоха пространството до тревистия участък край пътя; там и двамата се облекчиха, заливайки се от смях на неприлични шеги, след което отново поеха със залитане в обратната посока.
— Собек — хванах го за ръката и той обърна замъглен поглед към мен.
— Какво има, Павиане? — попита, олюлявайки се.
Майа направи опит да го закрепи и също залитна.
— Собек, сети ли се да внимаваш след завръщането ни? — съвсем краткото ми съзерцаване на онази красива жена бе събудило безпокойството ми. — Кажи ми, навъртал ли си се около царския харем?
Собек се опита да каже нещо, задави се от смях и позволи на Майа да го обърне към вратата, от която бяха излезли. Отдалечих се още малко. Показа се Хюйи с две хесети и се изгуби с тях в тъмното; след миг-два тишината бе нарушена от тихи викове и гальовни подобия на писъци. Някой отвори отново вратата. Обърнах се, защото донякъде очаквах да видя Забуления, но беше Хотеп, който излезе с ветрилото си в едната ръка и с гердан от аметисти, събран в чаша, в другата. Вдигна я към мен като за наздравица, когато забеляза поклона ми.
— В гердана има свещен смарагд — изцеди чашата той и я поднесе към мен, извивайки я така, че да видя светлината, отразена от този камък. — Сигурна защита — изрече съвсем тихо, доближавайки се още до мен — срещу отрова. Винаги променя цвета си, когато във виното е сложено нещо вредно.
— От убийство ли се страхуваш?
Чувствах в себе си силата на онази красота, която бях видял преди малко, но и потребността да разговарям с някого. Лицето с благородните черти на Хотеп се раздвижи от нещо като усмивка:
— Властта и убийството вървят винаги ръка за ръка.
— Чудесен празник — махнах към залата, окъпана в светлина. — Полковник Пера щеше да бъде силно впечатлен.
— Трупът му така и не бе намерен. Виновните за смъртта му бяха набити на кол, синовете им — продадени като роби, а оцелелите — върнати в Тива.
— Колко са?
— Само неколцина оживяха след обратния преход — ухили се Хотеп. — И черепите им бяха раздробени от Могъщия в Храма на Монту. Не си ли спомняш? Нали беше там?
Разбира се! Всички бяхме подредени в подножието на стъпалата пред храма. А най-горе беше Божествения, Великолепната особа, отпуснала се на трона с издут корем и изпъкнали гърди под своята ненес — фараонът в цялото си величие! На главата му бе синята корона на войната на цял Египет, а отгоре бе опъната позлатена тента със сребърни пискюли. До него бе седнала на стол царица Тийи с мантия от проблясващи пера — Дрехата с милиони цветове, както я наричаха. На главата й гордо се издигаше украшението с лешояда с бели пера от двете страни на слънчевия диск. Около царската двойка бяха струпани главните жреци, придворните и висшите армейски офицери. Великолепния, стиснал млатилото и жезъла, олицетворяващи върховната власт, бе готов да въздаде правосъдие над онези, които бяха дръзнали да вдигнат глава срещу притискащия ги царствен сандал. Бях на място, от което виждах съвсем ясно повисналите бузи на Великолепния, дълбоко хлътналите му очи и нацупените му устни, които се движеха несъзнателно, докато се опитваше да облекчи болката от възпалените си венци. Вътрешният двор бе изпълнен до последното възможно място със знатни личности с омазани с масла и благоухания кожи, мирисът на които се смесваше с ароматите от цветя и горящи смеси. Всички бяха дошли, за да видят течащата кръв при изпълнението на присъдата. Разнесе се звукът на тръби, знамената и бойните щандарти бяха вдигнати и спуснати, а кушитските пленници — с вързани в китките ръце отзад и запушени усти — бяха избутани по стъпалата нагоре. Великолепния се изправи и сграбчи големия си боен боздуган с топчеста глава. Пленниците коленичиха по дължината на най-горното стъпало. Великолепния тръгна покрай редицата им, следван от Хотеп. С отсечен жест хващаше кичура коса, приготвен за целта върху главата на всеки пленник, при което тръбният звук отекваше отново. Боздуганът се стоварваше върху поредния череп посред приглушени писъци, а кръвта се стичаше все по-надолу по стъпалата, докато струпаното множество поздравяваше с викове мощта на своя фараон. Така бе отмъстено за смъртта на полковник Пера.