— Жалко, че трупът на Пера — прекъсна Хотеп моята унесеност, — както и на останалите не бяха намерени.
Спомних си за кушита в шатрата на Забуления, за отрязаната му ръка, бликащата кръв, разтърсваното от болка тяло и гърления шепот с неправилно произнесените египетски думи: „Дерет небеб Ра.“
— Маху, за какво се замисли?
— За нищо — излъгах.
Още преди да изляза тогава от шатрата, Забуления ме накара да се закълна, че ще пазя пълно мълчание по случая. Вгледах се в почти лукавото изражение по лицето на този, който бе помазан за висш благородник, преди да го попитам:
— А ти специално дойде, за да ми покажеш гердана си ли?
— Не.
— Тогава какво искаш от мен?
— И аз се питам същото. Къде да пратя Маху, Песоглавеца от Юга? Какво да отредя за него? Във войската ли да иде, при писарите ли? А какво ще кажеш за Дома на тайните? — запрехвърля той чашата си от едната ръка в другата и тъкмо се канеше да продължи с въпросите си, когато тишината бе нарушена от още викове на удоволствие.
— Хюйи задоволява жаждата си за мека плът. А ние, Маху, как да задоволим твоите амбиции? — вдигна пръст към лицето ми. — Хайде да се връщаме, защото следват официалните речи и обръщения. Хюйи! — подвикна в мрака. — Домакинът те очаква.
Прибрахме се в залата. Разрошен, Хюйи се вмъкна след нас с олюляване, посрещнат с поздравителни викове от всички, с изключение на Майа, който го гледаше като момиче, измъчвано от ревност. Хоремхеб, окичен с всички получени отличия, почука с устието на чашата си по масата. После я напълни и я вдигна към Хотеп и двамата принцове.
— Нека благоволението на Амон изпълни вашите сърца — започна напевно той. — Нека той ви дари с щастлива старост, като прекарате целия си живот в радост и чест със здраве по устните и със силни и яки крайници.
Видях как лицето на Забуления помръкна.
— Нека очите ви да виждат ясно — продължи Хоремхеб — и да носите дрехи от най-фин ленен план. Да летите с камшик със златна дръжка в ръцете в колесница, теглена от млади жребци от Сирия, а пред нея да тичат роби, които да разчистват пътя ви… — славословията на Хоремхеб сякаш нямаха край: — Нека майсторът на благоуханния ви потопи в аромата на най-фини смеси, а главният ви градинар ви окичи с венци и гирлянди. Нека останете живи и здрави, когато враговете ви коленичат. Никога да няма злонамерени люде, които да ви обвиняват. Вие говорите истината и боговете ви зачитат с чест.
Хоремхеб повтори жеста с вдигнатата чаша и всички последваха примера му. Хотеп произнесе заслужаващ одобрението на всички отговор. Беше доволно полята поредицата от тостове, след която Божия отец се изправи, последван от съвсем пияния Тутмос, прехвърлил ръка около рамото на все така загадъчния си брат, за да се сбогува с благопожелания към всички присъстващи. Момичетата ни забавляваха още известно време. След това хесетите и музикантите бяха освободени с много подаръци и уверения за приятелство. Чедата на Кап, събрани сега в Бойната единица на Хор, останаха сами за последен път. Седяхме смълчани известно време: всеки от нас си спомняше изминалите дни и будеше в себе си спомени от самото им начало. Мерире поведе кервана на приказките за отминалите събития; стигнахме до самата граница на сантименталността, когато Рамзес удари с ножа си по стената.
— Облогът бе предложен — изкрещя той и в очите му, подобни на змийски, заискри злост. — Облогът бе предложен. Приет ли е?
Хоремхеб се усмихваше. Бях готов да наругая и двамата. Те гледаха на Собек като на съперник — обичащ войната и смел не по-малко от тях; ето защо Рамзес бе заложил капана.