От време на време при него идваха тайнствени посетители с раирани роби, груби горни дрехи и тежки сандали; приличаха повече на бедуини с дълги коси и бради, макар че им липсваха характерните прикрити погледи и лукави маниери. Явно бяха воини с проницателни, но подчертано високомерни лица. Крачеха с наперена походка и с явна неохота предаваха личните си оръжия на съхранение при Имри. Пълна тайна бе какво обсъждаха с господаря ми: Забуления се оказа много хитър и предпазлив — приемаше тези посетители в отдалечения край на гостната си или в градинския павилион, където никой не можеше да се промъкне незабелязано. Те приклякаха пред него и говореха тихо и внимателно, жестикулирайки енергично, ала към него се отнасяха с огромно уважение. Великата царица Тийи сегиз-тогиз се включваше в тези срещи, а понякога тя и синът й излизаха нощем, за да се видят със странниците извън портите на царското имение. Винаги бяха загърнати в наметала и със спуснати над лицата качулки. Непознатите ги очакваха — въоръжени и със запалени факли. По-късно си тръгваха, потъвайки в тъмнината, а моят господар и майка му се прибираха малко след съмване. Не ги придружаваше някой от Павилиона на мълчанието. Бях установил добри отношения с Имри и правехме бойни упражнения. После, докато седяхме с делвичка пиво, все го подпитвах за тайнствените посетители. А кушитът винаги притискаше мазолестия си пръст на устните ми.
— Маху, може да питаш, но никога не очаквай отговор от мен. Знам само, че са от племето апиру.
— Апиру ли?
— Шшшт! — притискаше той пръст до устните ми, мушваше ме леко в ребрата, ставаше и си отиваше.
Бях чувал за хората от апиру, че са далечно племе номади, кръстосващи Синай по пътищата на Хор покрай сребърните мини. Бяха получили разрешение да влизат в Египет и да бозаят от голямата й хранителна гръд. Някои от тях постъпваха във войската, а други ставаха занаятчии: бяха египтяни, ако не се смятаха имената им. Запазваха самостоятелността си и живееха извън градовете, освен когато идваха да се пазарят и да разменят стоки по тържищата. Питах се какво общо биха могли да имат с моя господар и с Великата царица на Египет, но Имри беше прав, че принципът не бива да се променя: опасността от подобен въпрос се криеше не толкова в задаването му, колкото в търсенето на отговори.
Забуления бе потънал в множество различни занимания. Обичаше рисуването и скулптурата и назначи двамина от любимците на Тийи — художника Бек и скулптора Ути, за свои учители и наставници. Преустрои един голям склад с висок таван в Дом на рисунките. Понякога го придружавах. Бек го учеше как да изписва стените или да твори върху платна, а Ути го наставляваше в моделирането на глина и камък. Предмет на изображение бяха най-често същите мирни или военни сцени, които човек можеше да види в храмовете, дворците или гробниците, ала Забуления се стараеше да използва по-ярки и живи цветове. Забелязах, че нямаше нито един бог, фараон или някой от царския двор. Бек и Ути бяха роднини и наистина изглеждаха като близнаци — дребни мъже с кръгли, усмихнати лица, отдадени на изкуството си и далече от суетата на живота. Забуления ги учеше почти толкова, колкото и те — него. Обясняваше им как трябва да рисуват истинските черти на човека независимо от ранга му, а не да го разкрасяват. Те го слушаха внимателно, стараеха се да му угодят и малко се срамуваха от съвсем новото си живописване. Той настояваше, че изкуството е отражение на живота, затова не бива да прикриват несъвършенствата му, а да ги обрисуват правдиво и реалистично. Веднъж мярнах един нов, още недовършен негов портрет. Забуления беше представен с украшението му за глава на сини и златисти ивици, с великолепно оцветената му пола и широкия платнен колан на кръста, но лицето и долната му челюст бяха по-удължени, чувствените му устни — по-пълни, очите — по-дръпнати и проницателни, гърдите и коремът — по-изпъкнали и бедрата — по-широки.
— Е, Маху, харесва ли ти? — попита ме той.
— Баща ти виждал ли го е?