Въпросът ми беше абсолютна грешка. Забуления мигом се завъртя на пети и излезе тичешком от Дома на рисунките. Бек и Ути останаха прави и с наведени глави, като че бяха току-що заловени престъпници.
— Никога — пошепна Бек, — никога не споменавай отново баща му! — той вдигна миловидното си лице и погледна към мен: — Ти, Маху, си повече от щастливец. Всеки друг на твое място отдавна щеше да бъде посечен.
— Знае ли баща му за тези рисунки? — не приех сконфузването, защото не целях обида, а се подразних от неподходящото отношение към мен.
— Никой не знае за тях освен Великата царица Тийи — изсмя се нервно Бек. — Ако ги изложим по храмовете и дворците, цяла Тива ще ни скъса от подигравки.
Забуления скоро забрави и ми прости. Беше неизменно зает с нещо — палеше се лесно и бързо губеше интерес, хвърляше се във все нови и нови начинания: проявяваше внезапен изненадващ интерес към някакви храсти, изобретяваше запушалки за съдове с вино, лееше свещи, сплиташе въжета от лико, слепваше млади листа от смокиново дърво за дъно на някаква кутия, търсеше цяр срещу змийско ухапване, опитваше нови начини за сушене на риба, забъркваше някакъв прахоляк от бълхавче и дървени въглища срещу мухи, наблюдаваше и скицираше животни и птици и най-вече котки, а веднъж го заварих да прави дисекция на мишка.
— Не, Маху, не съм я убил. Просто се замислих дали жизнената сила на мишката е същата като на лъва. Дали лъвът не получава повече от нея в сравнение с мишката? И ако е така, дали и у нас има от същата сила, а ние я показваме по различен начин?
Не дочака да чуе отговора ми, а се върна към задачата, която разрешаваше в момента. Като господар беше щедър, и то по много начини. Веднъж донесе красива опитомена птица — златен кос. Очите ми останаха в нея, а бях и приятно изненадан.
— Как ще я наречеш? — попита ме Забуления.
Отново отговорих, преди да помисля:
— Ами… Уени! Като надзирателя ни в Дома за обучение.
По лицето му разбрах веднага, че пак съм сгрешил. На два пъти пусках коса да лети на малка ливада извън стените на павилиона, но скоро той изчезна и не го видях повече. Господарят ми не го замени с друг, а аз повече не повторих името на Уени в негово присъствие.
Той не участваше в празничните годишнини и не посещаваше двора на баща си, нито пък съблюдаваше религиозните празници. В нито една от стаите не видях статуя или резбовано изображение на някой бог. Веднъж купих от близкия пазар малка дървена статуя на Анубис — евтина и безвкусна имитация на голямата фигура в храма в Тива, която бях видял още като момче и чиято челюст бе подвижна, сякаш той щеше да изрече всеки миг някое пророчество. Исках да я подаря на един от прислужниците, който беше особено любезен с мен. Когато Забуления я видя, грабна я от ръката ми и ми нареди да купя още една. Малко по-късно клекна на двора като малко момче и разигра разговор между двамата богове, последван от сбиване, така както се нахвърлят едно срещу друго две сприхави псета. Особено му харесваха играещите им челюсти: раздвижи ги, като че ли статуйките бяха кукли:
— Аз съм Анубис — преправяше си гласа той, премествайки едната от тях напред. — Не, аз съм Анубис — отговаряше другата.
На Забуления явно му хареса да използва двете статуйки, за да осмива с тях Господаря на моргата. Нескрито мразеше жреците, които за него бяха „бръснати глави“ или „меки китки“. От време на време го обземаха настроения, надхвърлящи безобидната закачливост. Тогава канеше жреци от някой храм на малък гуляй във вечерната прохлада. Винаги бях съвсем близо до него. Забуления седеше и им задаваше безобидни въпроси: „Къде живеят боговете? Ако са безтленни, защо носят маски? Ако Сет е умъртвил брат си Озирис, може ли той да бъде бог? Ако боговете живеят наистина в храмовете и са всемогъщи, всевиждащи и се намират навсякъде, възможно ли е да бъдат затваряни в преносими молитвени ниши? Защо им е потребна храна? И ако най-хубавите късове от тази храна се поставят пред тях, защо не я изяждат или отнасят със себе си, за да я раздадат на бедните и гладните?“
Въпросите се променяха в зависимост от обстоятелствата, но целта бе винаги една и съща — подигравка и осмиване. Жреците си тръгваха с пламнали очи и мрачни лица. А Забуления ги имитираше, защото въпреки физическите си недъзи умееше да подражава на особеностите на нечий глас, вид и физиономия.
Възхищаваше се единствено на войниците: без да пести думи, той разпалено обрисуваше историята и бойната мощ на Египет: изучаваше внимателно картите, на които бяха отбелязани пътищата по суша до Куш, Пунт и през територията на Синай. Познаваше много добре търговските маршрути покрай Голямата зелена вода към Ханаан. Веднъж дойде с мен и Имри на тренировъчната площадка, но се оказа прекомерно бавен и тромав — на бойното поле би бил най-лесната жертва. След заниманието ме дръпна настрана с обилно изпотени лице и тяло и с пламнали очи.