— Срещали ли сме се по-рано? — попитах го аз.
— Не, славни ми господарю — захленчи просякът. — Идвам само за да възхваля — посочи той към колата — самия син на Бога. — И подхвана монотонно песнопение на един от химните, с които Забуления се обръщаше към Атон, Слънчевия диск: „С невидима сила се грижиш за всяка издънка и с риба изпълваш реката. Пред теб се прекланя животът…“ Гласът на мъжа се засили. Той започна да подскача, като продължи да пее възхвала след възхвала към Атон: — Вечна слава на сина му…
Колата спря по заповед на Забуления. Коларят кушит прекрачи отстрани и дръпна завесите. Показа се Забуления с открито лице. Той щракна с пръсти и посочи с ветрилото си към скитника, от което се разбра, че му позволява да се приближи. В мига, в който човекът се качваше на колата, за да коленичи пред Забуления, забелязах издутина от дясната страна на дрехата му. Веднага след това проблесна острието на кама. Хвърлих се върху му с оголен кинжал, повалих го в прахта и забих оръжието си в незащитената му шия. Забуления дори не трепна. Само зениците му се разшириха и устата му леко увисна. Колата вече бе заобиколена от кушитите, така че околните не забелязаха моментната суматоха. Вгледах се в очите на агонизиращия просяк — светлината на живота ги напускаше полека и от гърлото му се чу предсмъртно гъргорене. После главата му клюмна безжизнено встрани. Понечих да изритам трупа встрани от пътя, но Забуления ме спря с рязък жест. После каза нещо с остър тон на кушитите. Те измъкнаха някаква черга и завиха в нея трупа, след което се върнахме в двореца. Малко преди портата на вътрешния двор Забуления заповяда да спрем. Отгърна трупа, съблече мръсните дрипи и се вторачи в тялото на убития. Забеляза стари белези от прободни рани по гърба и от удари с камшик по мускулестите бедра.
— Войник — измърмори и нареди: — Увийте го в овча кожа. Облечете го в савана на прокълнатите. Ако има ад, нека броди там навеки с още едно проклятие и от мен.
Стисна ме за ръката и забърза напред, подпирайки се на бастуна. Разбрах, че колата и кошът са били изгорени, а воловете — откарани в кланицата. Забуления не спомена повече за инцидента. След като се прибрахме, той се оттегли в покоите си и остана там до следващия ден. Точно преди пукване на зората Великата царица Тийи влезе бързешком в Павилиона на мълчанието и се усамоти със сина си. По-късно сутринта бях повикан при нея в неголямата зала за аудиенции. Тя поиска да разкажа за случилото се, похвали бдителността ми и извади от сгъната кърпа за маса един амулет, на който бе изобразен изгревът на слънцето между двата рога на богинята Хатор. Залата беше пуста. Цялата прислуга бе освободена и прозоречните капаци бяха затворени. Тийи бе седнала на възглавници върху невисок подиум в единия край на помещението; от време на време се изправяше с изящни движения, типични за хесета, и се разхождаше напред и назад. Понякога спираше до мен, но в повечето случаи се връщаше на подиума. Аз оставах коленичил върху възглавниците с наведена глава.
Тя излъчваше спокойствие и овладяност, макар че светналите й очи оглеждаха внимателно всичко в помещението, включително мен, а лицето й беше по-бледо от обичайното. Чудех се дали е от безпокойство, или заради липсващия обичаен грим. Беше облечена съвсем непретенциозно и наметната с ленен шал. Не носеше бижута освен обикновената медна гривна на лявата китка.
Чух някакъв звук и понечих да се обърна, но тя ме спря:
— Да, Маху, там има някой.
Спомних си за обичайния ескорт, за странните посетители и съобразих, че някой от тях сигурно бе прислонен в тъмното с поставена стрела на лъка.
— Маху? Има ли още нещо, което не си ми казал? — взря се в мен изпитателно с големите си тъмни очи. Превъзмогнах моментната тръпка и издържах погледа й. Явно не ми вярваше напълно. — Опиши още веднъж инцидента! — изпълних исканото. Тийи ме слушаше много внимателно и задаваше въпроси. — Било е подготвено — тя заопипва гривната на китката си. — Разбира се, ще представят извършителя като побъркан човек с размътено съзнание. Но както аз, така и ти, Маху, знаем, че е било планирано предварително. А камата?
— Унищожена е с всичко останало — отвърнах тихо.
— Ти видя ли я?
— С дълго острие и дръжка от абаносово дърво.
— Някой му я е дал — отбеляза уверено тя. — Носеше ли сребро или злато? Имаше ли по-ценни вещи?
— Бивш войник, имаше белези от стари рани. Струва ми се, че съм го срещал по-рано — разказах й накратко за онзи ден, когато леля Изития ме заведе да видя трупа на баща ми, но Тийи отмина това с безразличие.