— Бивш войник — размишляваше на глас тя, — който е бил нает от някого с обещания за дарове и много пари. Всички знаеха, че синът ми има обичай да се разхожда покрай реката. Имало е вардияни, но са били разсеяни… И обърни внимание, Маху — наведе се тя и стисна ръката ми, като заби острите си нокти дълбоко: — Убиецът е изпял хвалебствен химн, за който е бил подучен от някого… Химн в чест на Атон, тъй като е знаел, че по този начин няма как да не привлече вниманието на сина ми. Колата е спряла и убиецът е използвал тази възможност…
— Нападателят… Той така и не успя да го убие, защото му попречих…
— Да, да, благодаря ти — тя дръпна ръката си и остана с полузатворени очи известно време, сякаш се готвеше за сън, пощипвайки леко долната си устна, след което ме попита дали има още нещо. А когато потвърдих, че няма, се приведе с бързината на скачаща котка и ме удари злобно по лицето.
— Ах, Маху, за нищо не ставаш! Песоглавец презрян, забрави ли за нападението на кушитите в нашия лагер?
— Но се случи по време на война!
— Така ли? — попита ме иронично тя. — Когато съм ти задала въпрос, искам да чуя пълен и истински отговор. Какви бяха думите, изречени от умиращия кушит?
Повторих ги. Последва повторно пощипване на долната устна. Обходих с поглед цялата зала. Сега тя ми изглеждаше не просторна и светла с ярките си изображения по стените, а населена от заговори и притаени убийци. Още една рязка и болезнена плесница ме накара да подскоча. Силно изненадан, се взрях в царицата, от очите на която искреше истински бяс.
— Е, Павиане, има ли още нещо? Длъжен си да ми кажеш цялата истина. Трябва да знам дали… — думите й увиснаха във въздуха.
Знаех какво отказа да изрече: дали можеше да ми вярва. Не бях ли съпричастен към нападението срещу нейния син? И реших да й отговоря честно, като разказах за случая със смокините и с виното. Да, сега не ме шамароса, а очите й се наляха със сълзи.
— Кого подозира ваше превъзходителство? — позволих си да попитам.
— Ти ми кажи, Павиане. Ти, с умния поглед и с грозното лице. Синът ми постъпи правилно в своя избор. Добре, кого подозираш самият ти? Баща му? Жреците?
Кимнах, а тя се приведе и ме погали по бузата.
— Ял си от солта и си пил от виното — почти прошепна. — Маху, ако те подозирах, щеше вече да си мъртъв и заровен някъде под пясъците в Червените земи. Ето защо слушай внимателно всяка дума от онова, което ще ти кажа. Родих сина си в ден, който предвещаваше зло — изправи се тя назад и се загледа в масата, преди да продължи, но така, че все едно говореше на себе си: — Раждането беше много тежко, цяла вечност! Болките, режещи като пламък, разпъваха тялото ми. Той се роди едновременно с изгрева на слънцето и бе повит веднага с приготвените пелени. А аз продължих да лежа без капка сила, потънала в пот и цялата в кръв, заляла всичко около мене. В мига, когато акушерките в един глас подхванаха, че не бива да ставам, вече бях разбрала, че нещо не е, както трябва. Не ми го дадоха, като ми казаха, че за него вече се грижи дойка. Накрая настоях с вик да разбера цялата истина. Тогава пристигна Божествения, любимият ми съпруг — пропити с горчивина бяха последните думи. — Отидох с него в Царските ясли. Сякаш всички лекари и жреци се бяха събрали там: въздухът бе изпълнен до краен предел с техните благоухания и молитви. Показаха ми детето: тогава видях за първи път моя син със странно издължената му глава и зле оформения череп. Инак беше як и си имаше всичко, защото прекара в утробата ми поне три седмици повече от отреденото време. Лекарите шепнеха и спореха за нещо свое помежду си. Не ми го казаха направо в очите, но вече знаех за какво си приказваха, но така, че да не ги чувам. Синът ми е бил прокълнат, така че му оставаше или да бъде умъртвен, или да бъде изоставен някъде без защита и подслон. Тогава свалих шала си, увих в него малкото му телце и го вдигнах. Излязох от помещението и се върнах в покоите си — тя млъкна, загледана през залата с присвити очи и плътно стиснати устни, преди да продължи: — Дойде и съпругът ми — гласът й се разнесе не по-високо от грубо накъсан шепот. — Той погледна детето и отсече, че това не може да е негов син. Изкрещях в лицето му най-страховитите заплахи за онова, което съм готова да сторя, ако с малкото същество се случи нещо лошо. Божествения наистина ме обичаше — усмивка отпусна лицето й. — Той се съгласи и прие, че нищо няма да се случи с детето, но при едно условие: да не го вижда никога. Маху, моят съпруг е Аменофис Великолепния. Той не приема нищо несъвършено или долно, освен ако не е свързано лично с него. Ето защо се питам дали вече не мисли другояче. Защото, така или иначе, негов наследник на престола ще бъде първородният му син Тутмос.