Спомних си за петната от кръв по кърпата за хранене, но не се обадих.
— Обаче какво ще стане с по-малкия му брат, когато аз си замина? — огледа тя отново заличката. — Оставен и държан на това място далече от любопитните очи на хората, дали към него ще продължават да се отнасят като към кръвен брат на фараона? Дали той ще може да посещава храмовете и да се разхожда свободно по улиците на Тива? Знаеш какво се казва в песента: „Фараонът е Египет, а Египет — фараон и най-обичан син на Ра.“ Може ли боговете да обичат Египет, ако Божествения има син, който е сакат и е противна гледка в очите на хората? Който е недъгав и куц?
— Той съвсем не е такъв, ваше превъзходителство.
— Не, Маху, наистина не е. В моите очи той е красив — примигна тя, за да капнат сълзите, напълнили очите й. — Жреците в храмовете се боят не от тялото му, а от сърцето му. Защото той няма време и не обръща внимание нито на тях, нито на боговете им. О, много добре знам за гощавките и за подигравките му с бръснатите глави — обърна се и ме погледна с крайчеца на окото си. — А той има защо да ги ненавижда. Преместиха го още съвсем малък от яслите в онзи Дом на живота при Храма на Изида. И прекара там две години, преди да разбера какъв тормоз и жестокости е изживял. Знаеха, че баща му отказва да го приеме официално за свой син, и го бяха превърнали в прицел на постоянен присмех. Откъснах го от там, но дори в царския двор не бях в състояние да му осигурявам постоянна закрила. Хотеп даде идеята за това място. Според мен тук е най-добре. Съвсем незначителни неща, които са му потребни.
— А Тутмос?
— Брат му се чувства виновен.
— Възможно ли е помирение? — попитах, давайки си сметка, че една Велика царица на Египет се доверява на обикновен простосмъртен и говори за сина си като някаква перачка по Нил.
— Никога — отговори ми тя. — Съпругът ми вярва, че вторият му син е прокълнат. Издаде специален закон, когато научи за жилището тук: на сина ми могат да прислужват само осакатени и чужденци — усмихна се едва-едва. — С изключение на теб — и се намуси леко, като подсмръкна. — Но както и да е: няма особено значение! — стана и отиде до стената. Притаилият се там, който и да бе той, излезе от прикритието си. Долових шум от тихи стъпки, но не се осмелих да се обърна. Тя се върна със скръстени на гърдите ръце. — А занапред — рече тя, сякаш разговаряше със себе си — какво ще стане със сина ми, когато Божествения отиде в Далечния запад и аз го последвам? Ще го защити ли брат му? — потръпна тя и разтри дланите си една в друга. — А какво ще се случи, ако Тутмос не остави наследство и замине също в Далечния запад. Дали жреците и генералите ще приемат този, когото наричат „смешното плашило фараон“? Павиане, кажи какво мислиш.
— Нищо не мисля — наведох глава, защото бях взел решение да не обелвам и дума за опръсканата с червени петна кърпа за хранене, в която кашляше Тутмос.
— Хайде, давай, умнико Павиане — настоя тя. — Защото не може да не мислиш нещо.
— Нека престолонаследникът Тутмос — занареждах аз традиционната фраза — да живее милион години. Нека да празнува юбилей след юбилей. Нека да види децата на своите деца, а онези с Деветте лъка да чувстват винаги мощта и славата му…
— Така да бъде. Така да бъде — откликна Тийи.
— Но ако ти мислиш за бъдещето — заподбирах внимателно думите си, — същото важи и за Божествения ти съпруг.
Тийи отвори и затвори почти машинално устата си.
— Е, и?
— Има ли някъде документ, написан на папирус и подпечатан с картуша на Божествения, в който са дадени указания за онова, дето трябва да последва?
Тийи затвори очи. Очаквах поредния удар или поне възражение, но очевидно бяхме отминали този етап. Тийи бъбреше с мен, тъй като в интерес на истината аз бях никой — една прашинка в очите на Божествения и няколко удара на сърцето, нарушили за миг всеобщата тишина. Да, но сега изговорих на глас собствените й страхове също като жрец от някой храм, който слуша изповедта на искрено благочестиви поклонници.
— Има ли? — повторих тихо, но твърдо.
— Майко, кажи? — този път стъпките бяха отчетливо доловими и аз се обърнах. Забуления, облечен в набрана в кръста дълга бяла роба, бе на няколко метра от нас и държеше далекобоен сирийски лък с поставена на него стрела. Бе застанал малко встрани с преценяващо изражение на прекалено продълговатото си лице. Не отместваше поглед от майка си в очакване на знак.