— Да, Маху, искам баща ми да знае, че няма да мълча и да се гуша вечно в тъмните кьошета.
Момичетата бяха лъскави и обиграни, но дори те задържаха колебливо погледи върху принца с толкова странен външен вид. Още на следния ден щяха да пуснат новината по храмовете, че другият син на Божествения не е доволен от второстепенната си роля в двореца и може би се готви да претендира за короната с нападащата кобра на Египет.
— Маху, змията винаги знае кога да захапе — извърна той лице от блестящия къс полирано сребро, ползван за огледало. — Същото важи и за тебе.
С изключение на тези думи, Забуления изобщо не ми обърна внимание през цялата вечер. Докато се хранехме, бе погълнат от разговор с брат си. Само веднъж долових малка част от него. Тутмос настояваше брат му да бъде предпазлив и внимателен, за да не влиза в очите на баща си, а още по-малко да предизвиква гнева му.
— Вече внимавам — вдигна Забуления наздравица, но отказа да отговори на последвалия порой от въпроси.
Разреждах виното си с вода, но от горещината и обилната храна съм задрямал. От дрямката ме извади остро бодване с лакът отстрани; бързо обиколих всичко с поглед. Майа излизаше навън сам. Хоремхеб и Рамзес се перчеха пред своите момичета. Хюйи, обвил с длани чашата си с вино, се бе отпуснал на възглавниците и се усмихваше блажено. Мерире съсредоточено разпитваше Пентжу за някакъв мехлем за всякакви болести. Изчаках удобен момент, извиних се, намигнах на Имри и последвах Майа. Огледах се. Не видях никого във вътрешния двор. Измъкнах се през полуотворената странична порта. Спрях. От разнеслите се звуци разбрах, че Майа повръща. Почаках малко. Той се появи със залитане, стъпи на пътеката и вдигна глава.
— Маху, ти ли си?
— Да, Майа! — усмихнах се. — Искам да ти кажа няколко думи — положих покровителствено ръка на рамото му, завъртях го леко и го насочих към оградено с плочи езеро, където лотосовите цветове ухаеха, огрени от лунната светлина. — А сега седни, седни де!
Той седна пряко воля с напрегнато тяло.
— Добре, Маху, какво искаш?
— В Дома на писарите ли си?
— Не, не — протегна той крака и потри длани, като се прегърби леко. — Работя в Дома на тайните.
— Охо, в къщата на шпионите! А какво правите там?
— Събираме доклади и всякакви писания от цял Египет и отвъд границите: от търговци, занаятчии, моряци, от съюзниците ни в Ханаан, от служителите ни в Куш, от пратениците ни в Пунт.
— Струва си. И добре ли се справяш?
— Маху, не ми е потрябвал сарказмът ти…
— А животът? И той ли ти е отмилял — измъкнах нож изпод диплите на горната си дреха и го притиснах о месестия му врат.
— Пиян си — опита се да стане той.
Натиснах още малко острието. Майа извика и седна мигом.
— Собек — не го оставих да се съвземе. — Ти ли го предаде, а? Ти ли подшушна където не трябва, че се среща с Нейтас в маслиновата горичка? Знаеш ли колко време ехтяха предсмъртните й писъци? Знаеш ли колко дълго се мъчи, преди да умре? Аз знам! Беше повече от ужасно! А Собек — какво ти е сторил, та го прати във Веригите? Какво зло видя от него, та го осъди до живот да се пържи в жегата на Западната пустиня? — пухкавите рамене на Майа се разтърсиха и той започна да трепери толкова силно, че го помислих за истеричен пристъп. Лицето му се изкриви и той избухна в плач. Притиснах го още по-силно и продължих: — Майа, ти си гадно копеле, достойно за презрение! Предаде един от другарите си. И защо? Защото той не поиска да те гушне в леглото, така ли? Или защото не пожела да си поиграе с онова, което виси между краката ти. Вярно ли е?
Хлипанията станаха неудържими.
— Много съжалявам — ридаеше той, прострял ръце напред, а гримът около очите му се стичаше на дълги черни ивици по бузите. — Наистина съжалявам за момичето и за Собек. Но ти, Маху, не си прав. Аз обичах Собек, продължавам да го обичам и винаги ще го обичам, макар и да знам, че не бива, че не е редно…