— Майа! — забързах след него. Той спря, но не се обърна. — Слушай, Майа: отгледан съм от истинска вещица. Нямах нито един приятел. Тя ме доведе в Кап, тъй като вече не можеше да ме понася. Ти и останалите ми се присмивахте. Вярно е, че не оставах длъжен… Ала Собек беше различен. И знам, че е бил предаден, няма защо да се съмняваш. Любовниците са били заловени на местопрестъплението, стражата е знаела точно къде да ги търси…
— Между другото — прекъсна ме Майа — ти спомена за Уени. Та той умря доста време преди Собек и приятелката му да започнат да се срещат в маслиновата горичка…
— Прощавай, Майа. Извинявам се за първи път в живота си. Грешката беше моя.
Мислех, че няма да уважи жеста ми, но той въздъхна, обърна се и се върна с протегната ръка. Стиснах ръката му.
— Все още съм ти длъжник, Павиане. Трудно ми беше да повярвам, че си се застъпил тъй безразсъдно за Собек. И не само на мен. Няма да забравя тоя жест. Не мога да ти бъда приятел, но ще ти бъда съюзник. И още нещо: ако търсиш шпионина и доносника, не се вглеждай в чедата на Кап — тръсна той мокрите си дрехи. — Поднеси извиненията ми на твоя господар и на останалите. Кажи им, че ми е прилошало леко и съм си тръгнал.
Той се отдалечи с тромавата си походка. Излязох през една от страничните врати и се прибрах в стаята си. Робата ми беше раздърпана, а гривната лежеше някъде на дъното на езерото. Сетих се за дългия си нож и излязох в тъмното, за да го потърся.
— Наред ли е всичко?
Обърнах се рязко. Имри стоеше с оголен меч под прострените встрани клони на едно смокиново дърво.
— Да — извиках в отговор. — След малко идвам.
Отскочих до стаята си, преоблякох се и подсуших сплъстената си коса. Почистих лицето си, очертах полукръг със свеж черен прах до очите си и си обух чифт сандали, за да прикрия следите от кал по ходилата. Порових и в кутията си за бижута, за да заменя загубената гривна.
Когато се върнах на продължаващия празничен гуляй, никой не попита нито къде съм бил толкова време, нито къде е Майа. Хюйи се бе заел сериозно с едно от момичетата. Хоремхеб и Рамзес бяха разменили вече партньорките си. Забуления отпиваше от чашата си. Ако съдех по празните възглавници от лявата му страна, а и по изражението му, брат му си бе тръгнал доста набързо. Отпуснах се върху възглавниците, взех си кълка от печено пиле и задъвках съсредоточено.
— А Майа няма ли да се върне? — пошепна Забуления.
— Не — вдигнах чашата си, за да прикрия лицето си. — Майа е съюзник, а не издайник — лицето на Забуления се изопна, а аз огледах бързо залата. Мекият звънтеж на струните, както и шумното веселие заглушаваха разговора ни. — Господарю, след първата ни среща в онази горичка кой научи за нея?
— Никой, Маху, с изключение на майка ми. От онзи ден ти беше вече набелязан.
— Но Хотеп знаеше! Помня как ми се присмя…
Забуления отпи от чашата си, а нездравата бледност на лицето му бе заменена от изчервяване.
— Маху, мисли! — настоя той.
Затворих очи. Върнах се назад към престоя ми на поляната, където Собек бе любил наложницата на фараона, към мястото, където видях за първи път Забуления, към маслиновата горичка… Великата царица Тийи не би предала никога своя син. А дали не беше някаква игра — непочтена лудория от страна на собствения ми господар? Но как би могъл той да научи за Собек? Припомних си и необуздания му изблик на гняв, но не заради измяната на една от наложниците на баща му, а заради факта, че на върховната институция бе лепнато подобно петно, такава отявлена обида към нейното величие! Явно нещата датираха отпреди кампанията на нашите войски в Куш. За издайничество ли ставаше дума? Или Собек е бил разкрит случайно? Но от кого? Сетих се и за кошницата със смокините със скритите вътре змии, за съда с отровеното вино и за нападението с цел убийство.
— Господарю — потопих пръста си във виното и изписах първата буква на едно име, — мисля, че знам името на шпионина.