След три дни Забуления повика мен и Имри на среща в градинския павилион. Лицето на господаря ми беше потъмняло от гняв. Държеше папирус и го размаха пред очите ни.
— Пратеници на хетския цар скоро пристигат в двора на Божествения и ще бъдат приети официално от баща ми и майка ми. Тутмос ще присъства, но аз не съм поканен — той затвори вратата на павилиона с искрящи от злост очи, а по нервните движения и заваления му говор прецених, че бе пил. — И все пак ще отида — възпря протестите на Имри с рязко махване с ръка. — Да, ще отида! Ще бъде съвсем обикновено излизане с ескорт от стражи и хора от домашното ми обкръжение. Аз — тупна се той по гърдите — съм също принц на Египет. Имам пълното право да нося уреуса. В жилите ми тече свещена кръв. Не приемам такова пренебрегване! — замахна ядно с ръка. — Ще уведомя Божия отец Хотеп — изплю камъчето, — а също и други в двора на баща ми, че ще обявя публично присъствието си там и ще покажа лика си пред пратениците на царя на хетите! — и размаха юмрук: — Не съм нито маймуна любимец, нито някаква птица, за да ме държат в клетка. Прекараните на тъмно дни изтекоха!
След седмица в един изпълнен с ухания следобед, когато слънцето си лягаше бавно и западният дял на Тива се къпеше в смайващата гледка на променящите се цветове, Забуления реши да отиде на лов. Той избра да ловува из птичия свят, заселил тръстиковите гъсталаци, от които се правеше папирусът. След изблика отпреди няколко дни той бе потънал в странно мълчание. Сега се бе разбудил и Имри и аз го съпровождахме — всеки въоръжен с лък, стрели и ловен бумеранг. Господарят се бе облякъл съвсем просто — дълга бяла роба, прибрана в кръста с бродиран платнен колан, препасан с ярката страна навън. Носеше любимата си котка, без която никога не ходеше на лов. Имри го посъветва да следваме каналите покрай Нил, но Забуления остана непреклонен:
— Не, ще се натъкнем на повече птици по реката, особено по това време на деня. Сега са се нахранили: по-тежки са и летят по-бавно.
Слязохме в ниското. Имри бе приготвил царския скиф със седалки на кърмата и по средата, както и с малка площадка на носа, на която дебне ловецът. И тримата си служехме умело с пръта. Този път Забуления не се насочи направо към кея, където бе вързан скифът, а приседна на оголен каменен блок с обърнато към слънцето лице и безшумно движещи се устни, изгубен някъде из безмълвния свят на своята молитва. Загледах се надолу по течението на реката, чиито придошли води бяха все още над обичайната височина — наоколо не се забелязваше жива душа.
— Готов съм! — отвори очи господарят и пое по пътеката към кея.
Когато се качи в лодката, забелязах кожената торба, която той положи внимателно на кърмата. Освободих въжето, а Имри стисна пръта и майсторски насочи скифа в талвега. Там се разминаваха други плавателни съдове — рибарски, търговски, а също и голям царски кораб шлеп, пълен с войници и стрелци с лък. Следваше го цяла флотилия от малки съдове с еднакви статуи на божество по кърмите им. Над водата се понесоха мирис на тамян, пляскане с ръце и тиха музика на систра и лютня.
— Може би водят бога си да поплува — изсмя се Забуления.
После даде указания за курса. Насочихме се към отсрещната половина на Нил и към буйно израслата група шубраци и тръстики. Имри ми хвърли поглед, пълен с безпокойство — такива места бяха най-често свърталища на крокодили, които по това време на деня вече бяха събрали много слънчева топлина и сега чевръсто преследваха плячката си. Но Забуления нареди настойчиво на Имри да намери пролука през плетеницата на тръстиката. Навлязохме в гъстака и птиците излетяха на рояци от убежищата си. Изправих се върху люлеещата се площадка и метнах бумеранга си. Ловуването спореше. Отново и отново удрях в целта и охранените птици падаха във водата. Имри умело отвеждаше скифа до тях, изваждаше ги и ги слагаше в коша, след като проверявах дали не са още живи. Внезапно чух няколко приплясквания и забелязах очите и жестоката муцуна на един крокодил ниско над водата.
— Господарю — коленичих пред краката на Забуления, — тук е опасно. Ударихме достатъчно. Мисля, че е време да си ходим…
Той не ми обърна внимание, а се разпореди:
— Имри, подай ми пръта. Ще ти покажа как се прави това… — отмести ме с жест и с пламнали очи. Имри бе плувнал в пот, когато му подаде пръта за управление; Забуления го вдигна като копие, чийто връх спря на десетина сантиметра от гърдите на началника на стражата. — Пратениците на хетите не са дошли в Тива — вдигна той кожената торба. — Майка ми ми изпрати писмо.