Усетих как потта на тила ми застива. Злокобна тишина бе приглушила всички звуци в папирусовия гъстак: не се чуваше нито цвъртене на птици, нито плясък на криле. Скифът се залюля леко. Имри остана прав; мускулестият му гръден кош бе окъпан във вода и пот и белязан с кални пръски. Той обърна леко глава, втренчил здравото си око в Забуления.
— Защо, господарю? — попита той, но така, сякаш устата и гърлото му бяха пресъхнали изведнъж.
— Отишли са в Мемфис — отговори с безразличен тон Забуления. — Имало е суетене и суматоха: вестоносци са сновали нагоре-надолу, все едно че баща ми е знаел за намерението ми да се появя с гръм и трясък. Имри, ти си му казал, нали? Защото точно ти шпионираш за баща ми. По същия начин си му съобщил за първата ми среща с Павиана в онова утро, когато се покланях на слънцето на горската поляна. Разкрил си му и истината за Собек. Когато излизаш от павилиона сам, отиваш в градините. Нима не си зърнал там онова глупаво момиче да бърза между дърветата със своя любовник? А какво ще кажеш в своя защита за отровеното вино и за смокините с двете змии? Ами за оня ден долу до реката, когато побърканият ме нападна? Имаш задача да ме пазиш: тя е твое основно задължение. А ти отсъстваше. Така ли беше? Ако го нямаше и Песоглавеца, сега да не бях жив! — кушитът понечи да отстъпи, но Забуления държеше здраво пръта, движейки го като меч. — Имри, ти си предател. И шпионин. И убиец, който обаче не знае как ме пази моят Отец — премина в шепот гласът на Забуления. — Истинският ми Баща. Той разкри измяната, скрита в сърцето ти, замислената от теб злина и всички черни мисли, подхранвани в душата ти.
— Аз… Аз… — започна да заеква кушитът.
— Какво „Аз, аз“? — изимитира го Забуления. — Как ще се оправдаеш? Какво си ми замислил? Нож в гърба ли?
Нещо ни удари силно и ни разклати опасно. Един крокодил плаваше като дънер току до скифа. Забуления цъкна с език:
— О, Имри! Върни се там, откъдето си дошъл!
Прътът отиваше надолу, но в миг промени хода си: Забуления го вдигна и с изненадваща бързина, преди ръката на Имри да достигне затъкнатия в пояса нож, го стовари върху главата на кушита. Той залитна, олюля се и падна от лодката. В това време господарят ми грабна една от ударените птици, рязна извития й врат и я хвърли във водата; после стисна отново пръта. Бях коленичил ужасен, впил пръсти в седалката, а Забуления не спираше да забива пръта във водата, насочвайки скифа обратно през тръстиките. Полузашеметен, Имри викаше и пляскаше с ръце. Лодката се движеше бързо, но той явно бе дошъл на себе си, защото заплува, но не към брега, а към нас; обезобразеното му лице беше допълнително сгърчено, а здравото му око преливаше от страх и бяс.
Забуления добре бе преценил как да действа. Нашият съд се отдалечаваше, а кръвта на патицата бързо привлече ловуващите животни. Тръстиковият гъсталак сякаш вреше: надигаше се и се снишаваше, като че ли някакъв страховит звяр се готвеше да изскочи от там. Забелязах опашка и две-три глави на крокодили, порещи водната повърхност. Имри продължаваше да ни гони: сега ни делеше не повече от метър, а лицето му бе изпълнено с решителност. Водата се раздвижи от лека вълна. Имри изкрещя и изскочи почти до кръста, след което нещо го повлече надолу. После се появи отново, но един от крокодилите го обърна рязко и го повлече надолу. Дойдоха и останалите хищници. Реката около папирусовия гъсталак заклокочи. Тялото на Имри се въртеше между изскачащите муцуни на крокодилите. Разнесе се още един продължителен страховит писък и водата почервеня, а после настъпи тишина.
Припявайки монотонно някакъв химн, Забуления забиваше пръта все по-далече и по-далече от току-що разигралата се ужасна сцена. Най-после стигнахме талвега. Той ме подритна съвсем леко в ребрата. Изправих се бавно и непохватно, но не забравих да взема пръта от ръцете му, а господарят ми се върна на своето място на кърмата.
— Маху, половувахме добре: стига толкова смърт — тихо издума той. — Време е да се прибираме.
Когато се върнахме в Павилиона на мълчанието, известих на всички за трагичната смърт на Имри. Двамата с господаря ми подхванахме обичайния траурен ритуал: раздрахме горните си дрехи, посипахме главите си с пепел и започнахме да се храним съвсем по малко. Не излизахме от покоите си, но продължихме да се срещаме тайно. Забуления не прояви и капка угризение:
— Маху, обърнах се с молитви към моя Отец и той, който вижда всичко и познава всичко, като прониква и в най-скритите кътчета на сърцето, ми каза, че Имри трябва да умре — прехапах език, за да замълча. Той прокара пръст по петната от пепел по бузите си. — Искаш да ме попиташ защо го направих, нали? — потупа той отстрани главата си. — Получих отговора по време на молитвата на брега.