— Снефру, бил ли си на военна служба? — оказа се много трудно да не гледам в ужасния белег: в лицето му сякаш бе вдълбана черна сянка, а „раната“ на устата му пречеше да изговаря някои думи.
— Служих с мобилизирани войници — отговори той. — По едно време дори бях водач на колесница.
— Но сигурно не и като храбрите кушити: прав ли съм? — сниших гласа си аз.
— О, остави ги тях — мина Снефру от другата страна на коня, клекна и вдигна единия заден крак, за да огледа копитото.
— Защо, какво имаш против тях?
— Те са високомерни и жестоки — не сведе от мен погледа си Снефру. — Но и вие, господине, сте също като тях. Защото сте сянката на господаря. А през последните няколко дни идвате тук, предлагате ми вино и хляб и разговаряте с мене. Сигурно искате нещо… Не знам какво, но виждам, че обезобразеното ми лице ви смущава… И ето че стигнахме до кушитите, чийто капитан Имри загина при много загадъчни обстоятелства в крокодилско свърталище. Какво искате?
Изправих се:
— Не си падам по оборите — усмихнах се леко подигравателно аз. — Вечерта е приятно прохладна; изгряха и звездите…
Снефру излезе с мене. Разговаряхме дълго и успях да го преценя колко струва. Изборът ми се оказа правилен. На този човек можеше да се вярва, но амбицията му беше повече от голяма. Спряхме под едно тамариндово дърво; погледнах нагоре към клоните му.
— Снефру, би ли пожелал да промениш живота си? Да получиш прошка за престъпленията си и да спечелиш благоразположението на управниците? Както и да имаш шанса да те оценят и уважават?
— Слушам песента ти — отговори ми Снефру, — но думите й са неясни за мене.
— А мелодията харесва ли ти?
Лицето му бе скрито в тъмнината.
— Онова, което имаш предвид — прошепна той, — не е ли въпрос на живот и смърт?
— Може ли да се вярва на хората около тебе? — отговорих на свой ред с питане.
— На другите носорози ли? — засмя се той. — Разбира се, че може.
— А ще свършат ли нещо, което им наредиш?
— Това зависи от много неща. Но всичко си има цена.
Побутнах го, за да се скрием в почти непрогледната тъмнина; и там, под нощното небе, шепнещия хладен бриз и помахващите клони на дърветата, заложих приготвения от мене капан.
След четири дни Забуления се разпореди да приготвят за лов личната му колесница с впрегнати от най-бързоногите коне. Щяхме да го съпровождаме аз и неколцина въоръжени кушити. Господарят поиска аз да съм колесничар. Подкарах стремглаво конете към източния дял на Червените земи, където изобилстваше от щрауси, лъвове и газели. И сега, както обикновено, Забуления настоя за безупречно подготвена колесница, с богато украсени страни и за изрядна сбруя на конете, накичена със сребърни и златни медальони в чест на Монту — бога на войната, защото отивахме на война, а не на лов.
Стигнахме до царски резерват и останахме там, докато отмине жегата през деня. Вечерта се спусна с приятния си хлад, но ние не се втурнахме след бързоногите щраусови птици или стрелкащите се газели. Забуления остана в палатката си под претекст, че не се чувства добре. Изпрати неколцина от кушитската стража да ударят някой и друг пъдпъдък или заек — прясно месо за вечеря. Първоначално всичко започна по установените правила: четирима отидоха на лов, а другите четирима останаха на пост и стража. Слънцето започна да залязва, духна хладен ветрец и цветовете по небето се сменяха един след друг, както винаги преди спускането на мрака. Накладохме лагерния огън и се събрахме около него. Разпределих запасите от храна, които носехме, а господарят ми още не бе излязъл от палатката си. Храната ни имаше приятен вкус, но беше много солена — сушено месо и хляб, вече изгубил свежестта си през изминалия ден. Четиримата кушити в лагера бяха доста неспокойни, понеже другарите им не се бяха върнали.
— Не биваше да ги праща — възропта един от тях. — Ние сме войници, а не ловци. Господарят ни е длъжен да осигури месо за вечеря.
Взрях се в нощното небе. Лагерът ни бе разположен в неголяма клисура със скалисти склонове от двете страни. Кушитите бяха вече толкова изнервени, че едва ли забелязаха явното нарушение на обичайната практика при подобни обстоятелства: почти винаги лагерувахме на открито, така че огньовете да се виждат отдалече. Слушах недоволното им мърморене, но продължавах да им наливам обилно от виното: сънливостта започна да ги оборва. Казах им, че се връщам веднага, и отидох в шатрата на Забуления. Той седеше с недвусмислено мрачно изражение, отпиваше малки глътки от чашата си и ме изгледа с блуждаещ поглед почти като непознат. От вън долетяха шум от стъпки по чакълестата почва и звън на оръжия. Когато излязох от палатката, всичко бе приключило. Кушитите в лагера бяха пили от виното, в което имаше наркотик. Сега бяха натъркаляни в локви кръв, събрали се около зейналите им гърла. Около тях стояха Снефру и другарите му, въоръжени до зъби с мечове и ками; носеха и лъкове, а на гърба им бяха преметнати колчани. Всички бяха със стари тръстикови шапки срещу слънчевия блясък, кожени поли и походни ботуши, специално извадени за днешната им задача от личния боен склад на Забуления. Отидох до тях и погледнах един от труповете.