— А останалите четирима? — запитах.
— Причакахме ги и ги убихме — отговори Снефру. — Не беше никак трудно. Бяха се разделили на двойки. Чухме ги, че идват, още преди да ги видим.
Огледах внимателно останалите. Всички бяха от носорозите, подбирани внимателно един по един от домашната прислуга на моя господар.
— Сигурно си давате точна сметка за извършеното тук — заявих аз — и не може да не знаете, че нямаше път за връщане. Те са кушитски воини и са ветерани от царските полкове; избирани са лично от Божествения, за да пазят неговия син, но бе невъзможно да им се вярва безрезервно и те трябваше да платят неизбежната цена. Сега вие ще заемете местата им — спрях за малко и се вслушах в нощната тишина, раздирана от време на време от ревовете на хищниците, преди да продължа: — Вие ще ги заместите. Ще бъдете лична прислуга на моя господар. На прахта под нозете му. Няма да има нито тържествени клетви, нито горящи огньове с пушеци от тамян. Вече сте се заклели с пролятата кръв на тези мъже. И не очаквайте, че Божествения може да пощади някого от вас, ако се осмели да издаде останалите. Смъртта му ще последва незабавно и ще бъде много жестока: набиване на кол.
Седма глава
Вкочаняващите се тела на кушитите заровихме дълбоко в сгорещения още пясък в мразовитата тъма на пустинята. Снефру ме уведоми, че труповете и на останалите са били скрити така. После Забуления събра всички.
— Стореното тук — заговори той с приятен тон, сякаш се обръщаше към група приятели — беше възмездие за предателите. Никой не може да вдига ръка срещу Сина на Божествения. Сега се приберете — обиколи той с поглед групата, взирайки се в тъмното, като че искаше да запамети лицата на всички. — Върнете се в двореца един по един. Ако някой ви попита, отговаряйте, че не знаете нищо за това. Сега и завинаги: не знаете нищо за това.
Когато те си тръгнаха и се отдалечиха в нощта, Забуления взе една главня от огъня и подпали шатрата си. После вдигна меча си и започна да сече колесницата като човек, обладан от зъл дух: разпарчетоса украсата, разцепи гнездото за късите копия и разби колчана. Великолепният Почетен лък, който бе любимото му ловно оръжие, бе нащърбен и напълно повреден. Късите копия и стрелите бяха нахвърляни по пясъка. Лишен от бастуна си, той се движеше тромаво и непохватно. Не ме призова да го последвам, щурайки се като умопобъркан. Най-сетне спря и остана изправен, с отпуснати ръце, оцъклени очи, дълбоко и учестено дишайки. После падна на колене и хвърли пясък по лицето си. А накрая изтегли кинжала си, изправи се, залитна и се заклатушка към мене. Имаше вид на човек, запътил се решително нанякъде. Тръгнах към него, за да му помогна, но сега движенията му станаха бързи и точни: вдигна ръка и ножът му ме рязна под лакътя и одраска дълбоко лявата ми китка. Сепнах се от последвалата болка и се отдръпнах, а той ме догони, сграбчи предницата на ловната ми дреха и я разкъса. Спрях, готов да го отблъсна.
— Маху, събери си ума! Нали са ни нападнали либийски бедуини — той измайстори подръчни превръзки за раната ми, а след това нарани по същия начин и себе си.
Бяхме потънали в пълна тъмнина във вече обитаваното от духове място, изпълнено с рева на примъкващите се все по-близо нощни хищници и брулено от хапещия вятър, който пълнеше очите ни с фин жилещ прах и изстудяваше почти мигновено потта по телата ни. Болеше ме всичко. В раните чувствах пареща болка, все едно че някой ме бе горил с живи въглени. Когато прецени, че всичко е както трябва, Забуления взе още една главня от огъня и я завъртя, за да огледа около себе си. Приличаше на призрак със странното си издължено лице и непохватните движения на тялото в танцуващите пламъци, но погледът му беше спокоен и твърд. А когато заговори, гласът му беше тих и внимателен, като че приказваше на себе си или редеше някоя от молитвите си, макар и да не знаех коя бе тя: