— Хайде, Павиане, нямаме повече работа тук.
Освободихме спънатите коне; Забуления ги потупваше успокоително, защото бяха силно разтревожени от пролятата кръв и от тъмните фигури на нощните хищници. Качихме се на колесницата и потеглихме бързо и възможно по-далече от пълната с духове клисура; копитата на конете чаткаха по земята, колелата тракаха, а ние летяхме като носещи зла прокоба птици под обсипаното със звезди небе — към покоите ни в двореца Малгата.
Поведението на Снефру и на останалите не загатваше с нищо за случилото се. Разбира се, появата на Забуления без стражата на кушитите, както и състоянието на двама ни и на колесницата вдигнаха тревога и голяма шумотевица. Останах в покоите на Забуления и му помогнах да се съблече, да се измие и да облече нови дрехи. Той направи същото за мен, като че бяхме две момчета, полагащи всички усилия, за да се освободят от последствията от връхлетялата ги злополука. Пристигнаха лекари от царското обкръжение. Най-напред засипаха с въпроси моя господар и го прегледаха възможно най-внимателно, след което се погрижиха и за мене. Двамата изиграхме подготвените роли и изпяхме една и съща песен: излезли сме в Източната пустиня на лов и сме попаднали на засада на либийски бедуини. Забуления беше мрачен и искрено печален; и аз се постарах да изглеждам едновременно решителен и уязвен. Той разказа как кушитската стража се е сражавала храбро. Неколцина паднали убити, други навярно са били взети в плен, докато останалите, както подчерта той, може дори да са дезертирали. Нямаше кой да опровергае историята ни. Почти веднага пристигна и Великата царица Тийи, придружена от наследника на престола Тутмос. Този път тя дойде в цялото си горделиво великолепие. Престолонаследникът изглеждаше по-разтревожен от майка си. Беше бледен и чувствително отслабнал. Не ми обърна никакво внимание и се усамоти веднага с майка си и с брат си. Към края на срещата им царица Тийи поиска да ме види насаме в залата за приеми. Тутмос бе изпратен да бди на вратата. Царицата изпълни ролята си с преливащи от безпокойство очи, леко уплашена, загрижена и най-вече благодарна за избавлението ни. Все пак успях да зърна в очите й весели искрици, които ме накараха да помисля, че е била вече запозната с истинското положение.
— Тревожа се единствено — повиши глас тя с нескрита насмешка в погледа — за сигурността на сина ми.
— Ваше превъзходителство — коленичих пред нея, — вече се погрижих за това. Въоръжих група носорози от прислугата. Мнозина от тях са минали през военна служба. Вярвам, че вашият син и мой господар приема стореното от мен за достатъчна сигурност.
Устите ни говореха едно, а очите — друго. Но Тутмос не можеше да бъде успокоен толкова лесно. Той влезе с големи бързи крачки в залата, кашляйки в шепите си. Когато застана пред мене, забелязах края на ленена кърпа, скрита нагоре в широкия ръкав на горната му дреха; този край бе пъхнат под съвсем леко стегната каишка на китката.
— Майко, трябва да бъде доведена стража от двореца!
— И да, и не — отговори Тийи. — Синът ми е достатъчно разстроен. Мисля, че най-доброто за него е да се чувства сигурен, поне засега.
Скоро след това си тръгнаха. Забуления ме повика в покоите си. Седеше с кръстосани крака на леглото, взрян в залеза на слънцето през отворения прозорец.
— Маху, целият живот идва от него. Той остава да живее във всичко и се грижи за всички. Единственият, който отброява дните ни и отсъжда възмездие за всеки. А аз съм Обичаният от него! — погледна ме през рамо и прокара пръст нагоре-надолу по дългия си нос и издадената напред долна устна. — Да, Маху, всичко живо е свещено: както птицата в полет, така и рибата в реката.
— А кушитите, които изклахме? — попитах заядливо.
— Те умряха, защото животът им престана да е свещен — извърна той поглед през прозореца. — Но какво ще стане с нас, Маху? Приличаме на деца, гонени от сенки. Вярно, че можем да се обърнем и да се скрием или да побегнем, но преследването продължава. Баща ми ще прати други войници или подарък от заразено вино и отровна храна. Какво ще стане тогава?
Коленичих. За първи път Забуления наистина ми зададе въпрос. От тона му разбрах, че наистина очаква моя отговор. И досега не знам какво ми го внуши, но думите потекоха от устата ми, без да се замисля: