— Идвам с искане от моя господар — казах му съвсем тихо и се поклоних ниско. — Той настоява подчинените от свитата, от вашата свита — нарочно повторих, — или да останат във вътрешния двор на сянка, където ще им се поднесат храна и вино — посочих с жест около себе си, — или да почиват под дърветата извън портите.
Хотеп не отмести поглед и светлите му, злобно присмехулни очи ме огледаха внимателно.
— Значи не искаш моите придружители да ходят насам-натам, така ли?
— Ваше превъзходителство — поклоних се отново, — вие и вашите хора сте винаги добре дошли. Но не бива да забравяте, че принцът изгуби съвсем наскоро капитана на личната си стража при онова подло нападение в Червените земи… — разперих ръце аз. — Господарят ми не е нито елитен воин, нито дори обикновен войник… — леко се запънах, като че самият аз бях изнервен.
Хотеп се извърна, закрил лице с ветрилото си, и се огледа: нямаше как да не забележи стражата при всяка врата с взети за бой копия и свалени от рамото лъкове. Удостои ме с ленива усмивка и ме потупа по гърдите.
— Хоремхеб има право: ти си умен павиан — и той се обърна към съпровождащите го: — Уважаеми господа, нищо не пречи да останете тук. Трябва да предам съобщенията, които нося от Божествения.
Той се отправи бързо към градината, където господарят ми го очакваше в павилиона. Свитата му се разпръсна неловко. Някои тръгнаха към портата, а други — към сянката под дърветата. Хоремхеб и Рамзес, окичени със златните си огърлици за воинска доблест, които блестяха на слънцето, останаха на място, потупвайки се по краката със служебните си палки.
— О, приятели! — тримата си разменихме миролюбиви потупвания.
Рамзес ме щипна закачливо по ръката.
— Ей, Павиане, наистина си се качил високо — тихо каза, преди да ме пусне, за да стисна ръката на Хоремхеб.
Великият воин бе понапълнял, с впечатляващи мускули по раменете и ръцете, със силна длан и тъмни очи на познатото сурово лице, изсечено като от гранит. Главата му, както и на Рамзес, бе обръсната гладко. Видях белег високо на дясната скула на Хоремхеб. Той забеляза погледа ми и потърка с длан мястото.
— Либийска стрела — усмихна се, но очите му останаха сериозни. — Двамата с Рамзес обикаляхме пустинята в преследване на онези мародери, които са нападнали господаря ти.
— Намерихме къси копия, стрели и белеещи кости по пясъка — присви очи Хоремхеб и се обърна към слънцето. — Същото ще се случи и с моите кости, ако не седнем на сянка да пийнем по едно вино.
Поведох ги бързо към малките масички, които бях приготвил в ниша под един прозорец с изглед към градината. Поднесох им сладко бяло вино и захаросани орехи. Двамата замляскаха шумно; топяха пръстите си в съд с вода и ги обърсваха в кърпите за хранене, оглеждайки се наоколо. Хоремхеб видя стражата в тъмното и се ухили.
— Маху, бива ли ги? — той кимна към тях. — Добри ли са колкото кушитите?
— Добросъвестни са и убиват веднага щом се наложи — усмихнах се и вдигнах чашата си за наздравица.
Рамзес се разсмя зад затулената си с ръка уста:
— Войници без нос — подигра се той, — а и с малка военна подготовка. Маху, ти ли си ги обучил?
— Я ми кажете, за какво се бият мъжете най-често? — попитах, без да отговоря на въпроса му. — За пари? За плячка? За жени?
— За слава — отряза Хоремхеб и добави: — За славата на Египетското царство.
— А къде е тяхната слава — възразих аз, — както и славата на Единствения, комуто служат?
Усмивката се стопи от лицето на Хоремхеб.
— Божествения може да прати веднага полка — пошепна той — и да смете набързо тези самозванци.
— Да нападне собствения си син, така ли? Обичното дете на царица Тийи? Приятели мои, ще ви кажа нещо: в живота на човека идват мигове, когато той трябва да направи избор. От тези избори зависят животът, славата и щастието му.
— Какво искаш да ни кажеш? — озъби се Рамзес, чието сухо лице погрозня мигом от кипналия в гърдите му гняв.
— Ние сме чеда на Кап. Не ви заплашвам, нито ви обяснявам как трябва да бъдат нещата, а само ви казвам как стоят. Дадох на Собек добър съвет, но той го пренебрегна. Направих за него всичко, което можах. Не очаквате ли от мен да направя същото и за вас?