Хоремхеб избърса устата си с опакото на ръката и стана. Рамзес го последва. Тръгнаха към изхода, но Хоремхеб се обърна с усмивка на лицето:
— Имам две нови джуджета. Маху, няма да забравя никога онази нощ — усмихна се широко, — а и ужасиите на крокодилското свърталище. Но ти си прав: човек не знае кога може да го отнесе течението.
Двамата с Рамзес продължиха с мързелива крачка към вратата. Тъкмо бяха излезли, когато се показа Хотеп. Махна ми да не ставам и седна срещу мене.
— Добре, добре, добре — цъфна усмивка на сбръчканото му лице, но зоркият му поглед ми напомни ястреб. — Маху, промените тук не са нито една, нито две.
— Много важно е принцът да се чувства на сигурно място.
— Грижи за него полага Божествения, а ние, всички останали, сме в сянката на шепите му.
— Разбира се. И все пак предпазливостта и мъдростта са дарове, дадени ни от боговете.
Хотеп взе чашата на Хоремхеб и отпи от нея:
— Няма ли да ми разкажеш отново какво стана в Червените земи?
Изпълних желанието му. Той кимна разбиращо.
— А с Имри?
Описах подробно лова по реката.
— Гибелен нещастен случай — приключих разказа си.
— Всички ли от стражата, чийто началник беше Имри, са избити в Червените земи?
— Така изглежда.
— И сте отишли там на лов, така ли?
— Да, тръгнахме на лов — отговорих, без да мигна. — За газели и щрауси: каквото срещнем.
— А защо не взехте салукски хрътки?
Съумях да прикрия внезапното си вълнение от грешката, която бяхме допуснали по недоглеждане. Хотеп остави чашата и повтори:
— Кажи ми, защо не взехте бързоногите салукски хрътки?
— Господарят ми знае колко се страхувам от тях — отговорих му спокойно. — Леля ми Изития имаше салукска хрътка, която разкъса любимата ми маймуна. Така и не можах да го забравя…
— О, да, Изития — почеса се Хотеп по врата. — Научих, че не ходиш при нея.
— Тя никога не е излизала от сърцето ми.
Хотеп се усмихна многозначително:
— Тя твърди, че съдбите ви са преплетени.
Почувствах тръпки от страх по гърба си.
— Чии съдби по-точно? — попитах. Хотеп отпи отново от чашата, за да прикрие този път собственото си смущение. — Защо бях изпратен в Кап? — възползвах се от объркването му. — Баща ми наистина беше храбър войник, но Тива е пълна със синове на храбри воини.
— Леля ти се обърна с молба към мене, когато Божествения научи за смелостта на баща ти, но това, Маху, е вече минало — усмихна се Хотеп. — Погледът ни трябва да е обърнат към бъдещето. Какво ще стане с твоя принц, когато брат му наследи трона?
— Нека фараонът живее милион години — последва автоматично отговорът ми.
— Разбира се — съгласи се Хотеп, — и да се наслаждава на хиляди кръгли годишнини. Но въпросът ми е все още без отговор. Ти сам спомена за необходимостта от избор.
— Кога съм говорил за избор?
Многозначителната му усмивка се появи отново.
— Как може да не знаеш, Маху? И най-лекият ветрец може да отнесе някоя и друга дума. Ти също трябва да избираш — изпъна длани Хотеп. — По коя пътека ще поемеш? Кому ще служиш истински? Е, хайде — хвърли той няколко трошици от робата си и се изправи. — Не искам да чуя отговора ти сега, но все някой ден трябва — и измъкна ветрилото си. — Знаеш къде съм — понечи да тръгне, но се извърна: — Господарят ти разговаря ли с тебе?
— Толкова, колкото леля ми говореше на хрътката си.
Хотеп ме перна леко с ветрилото по лицето.
— Маху, какво мислиш за господаря си?
— Никога не допускам такава грешка. Позволявам си само да мисля как по-добре да му угодя. Нима не знаете стиха: „Да мразиш някого, е лесно, но да обичаш — винаги е по-добре“? Обаче понякога се налага да мразиш, за да защитиш това, което обичаш.
— Това гатанка ли е? — отстъпи назад Хотеп.
— Ваше превъзходителство, отговорът не е труден. Мога да си послужа с пример от земеделието. Говори се, че сте син на фермер. Вярно ли е?
— Е, и?
— Когато лозата е насадена, добре е да порасте.
— За себе си ли говориш? — пролича доловимо съмнение в гласа му.
— Не, говоря за всички нас.
Питали са ме къде всъщност започна всичко. Искали са да отговоря с гласа на истината. Но това се оказа непосилно трудно. Напомня ми за пожар в една къща. Долавяте миризмата на пушека и съзирате тънките лентички на дима, но не знаете нито къде гори, нито откъде е тръгнал огънят. Ето точно така стоят нещата с онзи, когото сега наричат Прокълнатия, Ехнатон, Плашилото, Грозника, Забуления, Обичания от Атон, Господаря на диадемите… Мисля, че всичко започна в нощта след посещението на Хотеп. Дойдоха за мене в най-тъмната доба, вмъкнаха се в спалнята, запушиха ми устата, овързаха ръцете и краката ми и ме увиха в грубо одеяло. Отначало се съпротивлявах, но те ме понесоха като перце, движейки се като сенки по коридора, надолу по стълбите и през вътрешния двор. През одеялото се промъкна студен бриз и потта по тялото ми застина. Отворена бе една от портите. Долових мирис на горски цветя и на стъпкана трева; чух още гласове, груби и неясни, властни и заповядващи. Хвърлиха ме като вързоп в някаква кола, а когато тя тръгна, усещах като удар в тялото си всяко подскачане на колелата. След известно време мирисите се промениха; посред звуците на нощта различавах болезнения вой на някакви животни и крясъка на птица. Вятърът стана по-студен; чух и припляскването на вода. Качиха ме на някакъв плавателен съд. Страховете ми се засилваха. Спомних си за джуджето Данга, отнесено към сборището на крокодили, както и за борещия се отчаяно за живота си Имри. Кои бяха похитителите ми? Дали Забуления не бе взел друго решение? Ами ако Хотеп бе поел нещата в свои ръце? Или пък Великолепния, комуто са додеяли вмешателствата на съпругата му, е пратил убийци?