Седях на мястото си спокоен и невъзмутим: не усещах вече никакви болки, включително в глезена, а студеният вятър и вледеняващите кръвта звуци на нощта бяха изчезнали.
— Египетската дума за човешки род е реметх — продължи Тийи, — която е еднаква с думата за египтянин. — Маху — приведе се тя напред, — отначало египтяни, либийци и кушити са били в една общност, която се покланяла на един и същи, невидим и всемогъщ бог. Египтяните го наричали Атон, а за моите хора той бил Елохим или Господаря Адонай. Различни имена за едно същество. Той обитава въздуха, който дишаме, или по-точно, е самият въздух. Той е в нас и действа чрез нас, поддържайки целия живот, но същевременно е нещо отделно, което обича всичко и създава всичко. Така е било поне в началото. Но по-късно човешкият род поема по различни пътища, създавайки богове по свой образ и подобие, като нарязва Единосъщния така, както ти отрязваш парчета от плод. Богът на войната е Монту; богът на реката е Хапи; богът на Земята е Геб; богът на слънцето е Ра… — махна тя. — Маху, дойде времето да захвърлим детинските глупости.
— Маху не е жрец — намеси се Забуления. — Боговете не го интересуват ни най-малко. Нали така?
Отговорих му с празен немигащ поглед.
— Ти мислиш, че се покланям на Атон — продължи той, — и това е вярно. Обаче величественият Слънчев диск е само символ и външна проява на моя Отец. Маху, моят блян е да бъда Ехнатон, Сиянието на Атон. А това не е само мечта, защото е моя съдба.
— Още един бог сред толкова много — оспорих думите му. — Дори Божествения отдава дължимата почит на Атон…
— О, да — вдигна ръка Забуления като учител в класна стая. — Боготворим Атон и показваме публично почитта си към останалите, защото така трябва да постъпваме, поне засега — наведе глава. — Маху, знам добре какво мислиш — зазвуча приглушено гласът му. Храмът на Амон Ра има хиляди жреци. Собствените му домове на среброто са пълни със скъпоценни камъни, злато, сребро, аметисти и ясписи. Жреците притежават имения и друга собственост от Делтата до отвъд Третия праг. Храмовете разполагат със свои военни части, ескадрони от колесници, писари: те са царство в царството. Жреците определят празничните ритуали и годишните календари. Те направляват всички дела и прояви на всекидневния живот. Това важи с пълна сила за храмовете в Карнак и Луксор. Ами останалите: Анубис, Изида и Птах в белостенния град Мемфис? — махна той с ръка. — Можеш ли да си представиш, какво ще се случи, ако тези храмове се обединят срещу властта на фараона? Помисли само за скритото в тях богатство. Цели легиони жреци, които държат и ножа, и хляба, изхранвайки населението с припасите в своите хамбари и складове, без да броим предлаганите от тях подкупи и възможностите за купуване на определени личности. Те трябва да бъдат държани под контрол — вдигна поглед към небето и каза тихо: — Нощта отминава. Маху, ти току-що надникна в бъдещето, а това бъдеще няма как да не се случи — той стисна бастуна си, изправи се несигурно и помогна на майка си да стане. — Ето защо те докарахме в пустинята. За да бъдем напълно сигурни в теб, преди да те обвържем още по-здраво, за да можеш да участваш в жертвоприношението.
Оставиха ме сам за известно време. Някакви хора идваха и си тръгваха в тъмнината. Донесоха ми още храна. По някое време съм заспал. Разбуди ме доста грубо разтърсване; небето бе започнало да просветлява, макар че вятърът беше все така студен. На малка могила недалече видях олтар, който бе приспособен набързо от купчина струпани камъни и сега бе ограден в пръстен от мъжете, домъкнали ме тук без моето съгласие. Царица Тийи и Забуления бяха застанали вече пред олтара с лица към изгряващото слънце. Стражите ми посочиха, че трябва да се присъединя към тях. Пуснаха ме през оградителния пръстен и се качих на могилката. Усещането ми беше странно: намирах се на място, което нямаше нищо общо със светилищата и храмовете, които бях посетил досега. Нямаше нито преливащи от цветове колони, нито фрески, а само едно осеяно с пясък и чакъл хълмче към окрайнината на пустинята. Масата на олтара представляваше каменна плоча, поставена върху други камъни. В краищата светеха запалени гърнета с тамян. В средата хляб, вино и съдинка с масло бяха поставени близо до току-що заклано яре, чиято кръв бе хванала съвсем тънка корица около раната, зейнала в гърлото на жертвата.