Точно този ден имах толкова остри и болезнени спазми, че се радвах на самотата си. Не пих и не ядох нищо, а седях облегнат на едно дърво и пълнех погледа си с хладната зеленина на малката полянка в дъбравата. По едно време чух някакъв шум и вдигнах очи. Нефертити бе спряла наблизо с малка кошница в ръка и с възглавница под мишницата. Беше облечена в роба от подобна на газ материя, а около тънката й талия бе притегнат бродиран платнен колан. Обикновено носеше косата си събрана отзад или привързана на върха на главата. А сега я бе разделила на път по средата и я бе спуснала свободно на раменете си. Единственото бижу на нея бе сребърно изображение на Атон на златно огърлие около врата й.
— Господарке… — преди да се изправя непохватно на нозе, тя сложи възглавницата на земята и коленичи пред мене.
— Разбрах, че си бил болен — огледа ме тя с тъжен поглед. — Защо не ме потърси?
— Ами аз…
— Неудобно ли ти беше? — неминуемо бе забелязала руменината, избила по бузите ми.
Потрих стомаха си и смотолевих:
— Ще ми мине. Сигурно съм ял нещо развалено.
Тя отвори кошницата, извади неголяма чаша, сипа в нея две-три капки от някаква течност и ми я подаде. Допрях ръба на чашата до носа си.
— Зърна от хвойна ли? — подуших отново, но този път шегувайки се. — И счукани бадеми, нали?
— И още нещо — усмихна се тя. — Изпий го. Ще успокои спазмите.
Това и направих. Малката глътка се оказа горчиво-сладка, преди познатите нежни пръсти да вземат чашата от ръката ми. Нефертити приседна на възглавницата и ме загледа.
— Често ли имаш такива болки?
— Не, преславна лечителко — пошегувах се. — Всъщност наистина съм павиан. И затова боледувам много рядко.
— Така ли? — премести тя кошницата, за да може да положи дланта си малко под коляното ми. — Маху, има болести и болести…
— Не разбирам, господарке.
— Онези, от които страда душата — стрелна ме леко язвително с поглед. — Защо идваш тук, Маху?
— Исках да бъда съвсем сам. Мислех, че никой няма да ме намери. А ти как успя?
Нефертити се усмихна и поклати леко глава.
— Аз се грижа за тебе. Искам и трябва да знам къде ходиш. Чувала съм от Многообичания за смелостта ти при нападението на кушитите. Как си му помогнал да се справи — прозвуча по-сурово гласът й — с предателите отвътре.
— Верен слуга съм на моя господар — отговорих според формулата на дължимата любезност. — Изтривалка за нозете му.
Тя заби нокти в крака ми и аз се смръщих от болка.
— Ако Многообичания го чуе, ще се ядоса. Маху, ти си му приятел. Ти си негов брат.
— Той си има истински брат.
— Не е вярно, има си пазач. Млад мъж, който се чувства виновен заради него.
— А не можеш ли да помогнеш и на Тутмос? — изплъзнаха се неволно думите от устата ми.
— Да му помогна ли? — удиви се тя. — Как бих могла да помогна с нещо на престолонаследника?
— Той страда от мъчителна кашлица…
— Всичко е прах, Маху — отговори Нефертити. — Съдбите ни са изписани на Божията длан. Каквото трябва да стане, ще стане.
— Но ти не вярваш на това — укорих я аз. — Нито ти, нито баща ти.
Искриците в очите на Нефертити се скриха: те станаха хладни и ме загледаха съсредоточено. Помислих, че съм отишъл прекалено далече и съм я обидил. Тя отмести кошницата, за да й бъде по-удобно.
— Прав си, наистина не вярвам — млъкна, сякаш разсеяна от крясъка на птица. — Това ястреб ли е?
— Не, господарке. Чапла, която ловува по реката.
— Не вярвам. Но освен върху Божията ръка съдбите ни са изписани и върху собствените ни длани. Всеки от нас има роля, която трябва да изиграе. Тутмос — тя сви рамене — си има лични лекари. Ако поиска да му помогна… — не довърши думите си. — Самотен ли си, Маху? Това ли е болестта ти?
Не успях да си заповядам да мълча. Започнах да й разказвам, донякъде неуверено в началото, за времето при леля Изития и за обучението ми в Кап. Сигурен съм, че тя вече познаваше тази част от живота ми, но желаеше да я чуе от собствената ми уста. Интересът й изглеждаше неподправен. Боях се от мига, в който щеше да си тръгне, но тя продължаваше да седи пред мене и да ми разказва още и още подробности от живота си. Че имала сестра — Мутноджмет, която много обичала песоглавците и джуджетата…
— Трябва да я запознаеш с Хоремхеб — пошегувах се. — Сигурно е, че имат общи вкусове.
— Може би. А сега ми кажи: как е стомахът ти? — едва тогава осъзнах, че цялото ми неразположение бе изчезнало. Чувствах се много по-спокоен и освежен. Тогава тя ме попита: — Маху, летял ли си някога? — вторачих се в нея, изгубил за миг дар слово. — Случвало ли ти се е да искаш да полетиш като птица? — остана напълно сериозно лицето й. — И пожелавал ли си някога да стигнеш до самата сърцевина на нещата?