Десета глава
— Разбира се, принцът беше неповторим — захапа Ай сочен къс обилно подправено месо, а после се усмихна на себе си с възхищение, вкусвайки с удоволствие сладостта както на спомена и на поетата храна.
Ай, Снефру, писарят Инети и аз се бяхме разположили на Носа на газелата — скалист издатък в сушата с изглед отвисоко към Нил. Разкошен ден! В подножието на скалата ловците на птици разпъваха мрежите си и приготвяха гигантски капан.
— Всички чакаха — обадих се аз — господарят да падне в капана, но той успя да се измъкне.
До нас стигна мирис на кръв и сол. Бяхме насядали в полукръг пред импровизирана трапеза с късове гъше месо, пресен хляб и нарязани плодове. Големите пръстени чаши почти преливаха от най-доброто вино. Ай бе уредил тази разходка на чист въздух след завръщането ни от Карнак. Снефру не откъсваше очи от тартора на птицеловците и тихо изреждаше имената на различните уловени птици.
— Никак не е зле да внимават — посочи Ай към избуялата тръстика покрай брега. — Там ври от змиорки, щуки и миноги, а където са те, и крокодилите не закъсняват.
Снефру продължи да избягва погледа ми и започна отново да изрежда, но този път различните риби, които могат да се ловят по тези места, сякаш постоянното изброяване би могло да помогне срещу напрежението и сковаващия страх. Въпреки вкусната храна, отличното вино и хубавия слънчев следобед Инети не успя да се отпусне: обвил с длани чашата си, седеше на мястото си с немигащ поглед. Ако имаше как, грозните му щръкнали уши щяха да заплющят, защото Ай бе подхванал темата за предателството. Задъвках залък хляб с парче от някакъв плод, питайки се в какво се бе прицелил Ай.
Ехнатон не тръгна с нас, а остана при Нефертити. Впрочем след завръщането ни той бе през цялото време с нея. Никакви пирове, никакви празненства — само заплашителна тишина. Нефертити фучеше като побесняла котка. Хубостта й сякаш подклаждаше допълнително раздиращия я гняв.
— Моят любим бе подмамен — отсече тя. — Пуснат като чучело пред тълпите. Какво очакваха от него? Да се препъва и да пада ли? Ако не буквално, то когато говори. Така ли е?
— Господарке — възпротивих се аз, — Ехнатон направо надмина себе си!
— Той не биваше, не биваше да пее химна в чест на Атон — ядно възрази тя.
Ай не се съгласи. А когато и господарят се включи в спора, ми наредиха да се оттегля; очевидно предпочетоха да продължат разправията насаме.
Сега Ай изпи до дъно чашата си и посочи ятата от птици, прелитащи над блатата и мочурищата.
— Напомнят ми за онези гарвани, които прелетяха в храма на Атон. Номерът им си го биваше. Няма място за колебание: бръснатите тикви са ги хванали, държали са ги гладни няколко дни и са ги пуснали в момента, когато влязохме във вътрешния двор, примамени от уж случайно пръснатите по калдъръма семена.
Белязаното лице на Снефру не можеше да крие повече обзелата го тревога.
— Но Ехнатон им го върна, нали? Какъв номер им извъртя само! Какво ще кажете? — продължи Ай. — Колко тактично, умно и с чувство за хумор. Свещениците сигурно са се пръснали от яд. Великолепния падна в собствения си капан! — пое дълбоко въздух той. — Обичам да идвам тук. Харесвам мириса на реката, на гниещата растителност. На живота и на смъртта може би… А, какво мислите по въпроса? Искрено се надявам Шишнак да гние сега в своя храм.
Инети се разкашля. Лицето му беше с цвят на пепел, а очите му се изпълниха със страх.
— Един ден — продължи тихо Ай — Невидимия, но Всевиждащ бог Атон ще дойде с пълната си сила и всички ще му се поклонят. Веднъж и завинаги. Бих искал да съм там, когато отнасят смешната му статуя на така наречения свещен кораб, където фараонът задава важните си въпроси и очаква пророчески отговори. Ако платноходът тръгне напред, отговорът е „да“. Ако е „не“, корабът поема назад. Искам да кажа — изсмя се той, — че движението му се определя от бръснатите тикви! Те дават на фараона искания от него отговор. Разбира се, той оглупява все повече и повече. Нали? — Снефру изпъшка, а аз усетих смразяващата тръпка на страха. Ай се бе вгледал втренчено в Инети. — Е, главни ми писарю, изглежда, не можеш да повярваш на грозните си уши. Прав ли съм? — приведе се леко напред Ай. — Няма ли да побегнеш при господарите си в Тива, за да им кажеш за измяната, за която си научил? Не, вече няма да бягаш никъде. Инети, виното, което изпи, е отровно. Не може да се усети по вкуса му. Съдържа нещо специално, приготвено лично от дъщеря ми: змийска отрова, примесена с няколко смъртоносни праха — Снефру рипна мигом от мястото си и захвърли своята чаша надалече. — Не, не твоята — отсече Ай, без да отмества поглед си от Инети, — а само в чашата на писаря — Инети понечи да мръдне, но не можа. Обичайно жълтеникавото му лице бе съвсем сиво, очите му се бяха уголемили, а устните му имаха необичаен цвят. В ъгълчетата на устата му се събираше бяла пяна. — Признаците на края идват доста бързо. Смъртта настъпва скоро. Инети, сега не можеш да помръднеш. Така ли е?