Писарят успя да приседне, но като че ли бе издялан от камък; само по пулсиращата на врата му вена можеше да се разбере, че бе започнала смъртта. Ставащото тук бе призрачно и плашещо. Оставих чашата си на земята. Ай се пресегна и докосна Инети по лицето. Писарят се бореше за глътка въздух като човек, чиито дробове са вече пълни с вода. Излизащите от устата му звуци бяха все по-ужасни; той се напрягаше с отворена уста, сякаш се канеше да повърне, а очите му започнаха да се обръщат назад. Накрая се строполи на една страна, като удари лицето си толкова силно, че се появиха петна от кръвта му, и не мръдна повече.
— Защо? — попита съвсем тихо Снефру.
Ай загреба малко пепеляк от земята и го хвърли върху трупа на Инети, обърна се към реката и вдигна чашата си за наздравица.
— Махни се! — произнесе той заклинание от „Книгата на мъртвите“. — Да те няма. Махни се, крокодиле от Изток! Аз казвам къде да отидеш. Да живееш завинаги в изгаряща тъма. Ей, Снефру — поотри той дланите на ръцете си една в друга и посочи към храсталака по-нататък, — замъкни там трупа. Никой няма да го намери.
Снефру се огледа и възрази внимателно:
— Хоремхеб и Рамзес ще изпратят съгледвачи.
— Съмнявам се — измърмори Ай. — Шпионите им следят принца и дъщеря ми. Дори да го открият, всички ще дадем клетвени показания. Нали така? Инети трябва да е ял нещо, което не му е понесло никак — засмя се весело. — Хайде, Снефру, отмъкни трупа му в храстите. Забий дълбоко нож в гърдите му и хвърли сърцето за пир на птиците и чакалите. Прокълнат в живота, Инети ще бъде прокълнат и в смъртта. Неговата Ка ще може да скита дълго из студените и сухи затворени пространства на Отвъдния свят и никога не ще намери покой. Хайде, човече! — Ай бръкна в кошницата с провизиите, извади дълъг нож и го пъхна в ръката на Снефру. — Измъкни сърцето му. Докато го вадиш, изречи проклятие. Тръгвай веднага!
Снефру стисна ножа и помъкна трупа на Инети така, сякаш беше кош с гниещ боклук. Продължи да го влачи нататък, приведен ниско, за да не го видят ловците на птици от брега. Краката и ръцете на писаря се мятаха и отскачаха като на счупена кукла. Погледнах към реката. Птицеловците си тръгваха. Бяха доволни от днешния си лов. Също както Ай.
— Маху, той беше истински убиец — Ай напълни чашата ми, ухили се на неприкритата ми подозрителност и я смени със своята чаша. Неприятната му усмивка стана по-широка, след като и аз размених местата им. — Трябва да ми имаш доверие! Инети беше шпионин и предател. Змия в пазвата. Не го оплакваш, нали?
— Не искам да мисля повече за него.
— Много добре. Имах навика да го пращам до тиванските пазари за провизии. Не го биваше особено като шпионин. Той свиваше винаги в една и съща улица, влизаше в една бирария и предаваше на собственика й малък папирусен свитък. Накарах собственика да ми го даде. После прерязах гърлото на посредника.
— А папирусът?
— О, в него се докладваше какво правя и къде ходя и се намекваше, че е добре да бъда премахнат. И като най-подходящ начин се посочваше пиянско сбиване или нещастен случай в града. Маху, нима заслужавам такова отношение? Но не затова убих Инети — той взе къс месо, захапа го внимателно и продължи: — Сам видя какво се случи в Карнак. Трябва да ти е ясно: вече сме във война. Затова сме длъжни да вселим възможно най-силния страх в сърцата на неприятелите си. Разбира се, враговете ни ще се досетят, че сме убили Инети, но няма да могат да го докажат. Никога няма да успеят да открият трупа му. Снефру ще се върне тук по тъмно и ще го хвърли в някое от свърталищата на крокодилите. Това ще е посланието ни, Маху. Защото сме безмилостни не по-малко от тях.
— А кои са те?
— Ако трябва да съм напълно откровен като към мой ученик, ще ти кажа, че не знам. Но това е начинът, по който се върши работа. Нападат ни, а ние сме длъжни да отвръщаме на удара.
— Сега ще търсят начин да си отмъстят за Инети.