— И дете би разбрало, че тук изгревът се посреща като много важно събитие, но защо?
— Когато стигнали за първи път Египет — разроши Ай червеникавата си коса, — нашите хора се събрали тук и издигнали олтари за възхвала на Невидимия бог.
— А защо точно тук?
— Защото, както се казва в легендата, това било някога мястото на сияйната градина, където се срещнали Бог и човекът.
— А сега е нищо и никаква пустиня — не закъснях да контрирам.
— Виж я сам, Маху.
Хоремхеб седеше до лагерния огън, потънал в оживен разговор с двете джуджета. Рамзес проверяваше водата в един от големите дървени съдове. Ехнатон и Нефертити се бяха оттеглили в голямата си шатра. Ай се бе качил на борда на „Ослепителна мощ на Атон“. Начинът, по който ловците се връщаха забързани към нас, говореше, че е станало нещо извънредно. Не беше обичайният сигнал за тревога при опасност от нападение на пясъчните обитатели. Когато стигнаха до нас, двамата едва дишаха от умора, плувнали в пот.
— Трябва да дойдете — най-после заговориха един през друг, като сочеха към стръмната скална стена, клисурите и тесните долове, откъдето започваха варовиковите скали. — Но пазете тишина.
Ай слезе на брега, като разтриваше замислено челюстта си. Ехнатон и Нефертити излязоха бързешком от павилиона си с развети дрехи. Хоремхеб бе опънал вече тетивата на лъка си, а Рамзес викаше морските пехотинци.
— Не е нещо обикновено — изрече единият от ловците.
— Добре де, какво е все пак? — попита Ай.
— Не мога да го опиша — каза другият. — Господарю, трябва да дойдете!
Ехнатон и Нефертити обуха сандалите си. С Хоремхеб и Рамзес, последвани от Ай и мен, излязохме от лагера заедно с ловците. Денят вече пламтеше от горещината; силният бриз от реката завърташе и размяташе пясък и пепел, които бодяха в очите и горчаха по устните ни. Когато стигнахме до масивните камънаци, от всички се лееше пот. Ловците ни махаха да се движим тихо, докато се катерехме по глинестата лиска — хлъзгав път за краката ни, обути в сандали. Стигнахме до върха, накачулен с големи каменни блокове; оттам теренът се снишаваше леко между две оголени скали. После се спускаше към нещо като пресъхнала падина, оградена с пълзящи храсталаци и къпини, полегнали ниско към тънкия слой пръст. Ловците се прокрадваха бавно напред. Минахме покрай телцата на убити по-рано от тях пъдпъдъци. Стигнахме до естествена преграда от цели и натрошени камъни. Там спряхме и се надвесихме внимателно към падината.
Отначало не забелязах нищо особено, но внезапно зърнах как нещо помръдна под голям къпинов храст. Беше лъвица — едър звяр със светлокафява козина, изопнато тяло, махаща опашка и протегнати предни лапи, между които лежеше съвсем малко газелче. След миг то се изправи и залитна, но успя да се задържи на крачката си. То заобиколи лъвицата и бръсна с муцунката си в близката тревна туфа; после се върна и се настани спокойно между лапите, сякаш беше лъвче. А лъвицата не го захапа смъртоносно и дори не го заплаши с някакво движение. Напротив, подуши го кротко и го облиза грижливо. Зяпнах от изумление. Лъвицата беше страшен звяр, а се грижеше за дребната животинка като за свое чедо. Бе известно, че големите котки си играят със своите жертви точно така, както домашната котка подмята хванатата мишка, но тук случаят беше съвършено друг.
Всички, дори Хоремхеб и Рамзес, наблюдавахме безмълвно сцената пред нас. Лицето на Нефертити никога не е било по-красиво: тя сияеше, а очите й искряха. Изминатият път и изкачването я бяха разгорещили; долових аромата на парфюма й. Следях ситните капчици пот, които се стичаха лъкатушейки по златистата кожа на лицето й. Приведеният Ехнатон сякаш гледаше някакво видение. Дори обичайно циничният Ай бе занемял. През цялото време очаквах как лъвицата ще скочи и ще нанесе убийствен удар на невръстното газелче или ще го захапе за тила, но двете създания продължаваха да стоят мирно и кротко, очевидно доволни едно от друго. В един момент лъвицата се извърна с потръпващи уши и погледна към нас, сякаш ни бе видяла, след което се чу заплашително изръмжаване, дошло дълбоко от гърлото й.
Тъкмо се готвехме да се оттеглим, когато ловците, приклекнали зад нас, зашъткаха предупредително. Откъм долната част на падината и в пролуката между два големи камъка се появи лъв с великолепна грива, който пристъпваше бавно и с опъната опашка. Бризът рошеше гъстата му грива и мускулите подскачаха по тялото му, докато той се спускаше с внимателна мека стъпка към лъвицата. Отначало тя не го забеляза. В един миг обаче и с движение, което буквално ме накара да подскоча, тя се обърна мълниеносно и притисна корема си до земята с прилепнали назад уши и оголени зъби. Лъвът приближаваше заплашително. Но лъвицата не отстъпи, а тръгна фронтално към него с извито нагоре тяло като лък, опънат за бой. Лъвът спря разколебан. Женската недвусмислено го пъдеше, но той не мислеше да се отказва. Отметна грива и нададе нисък и накъсан рев. Лъвицата мръдна леко напред, готова да скочи, а газелчето полегна грациозно, без да съзнава нарастващата заплаха. Мъжкарят опита отново да се приближи, но тя замахна с лапа във въздуха и замята ядно опашката си. Лъвът отстъпи бързешком с максимално възможното за случая достойнство. Лъвицата обаче остана приклекнала в същата поза, докато не се увери, че опасността е преминала. Тогава се изправи, разтвори пастта си и нададе ужасяващ рев. Извърна се, загледана в полегатия скален откос към нас, сякаш съобразяваше какво да предприеме срещу новите натрапници в наше лице.