— Собек!
— Ха! — едва помръдна устни. — Не знам за какво говорите. Казвам се Хеоре, което значи човешко същество. Защото аз съм това, което съм — засмя се на собствената си закачлива загадка.
Момчето се върна с поръчката. Собек ми направи знак да не говоря повече. Изпихме пивото си, излязохме и се спуснахме към реката. Около кейовете гъмжеше от проститутки, моряци, акробати, калайджии, дребни търговци и продавачи на амулети и скарабеи. Собек си проправи път през множеството и ме поведе надолу по тясна уличка. В края й имаше изоставена магазия, която се бе срутила при наводнение. Собек приседна на част от външна стена и ми посочи да седна на съседната основа на колона.
— Единствено боговете знаят какво е имало тук някога. Храм? Склад? Публичен дом? Пивница? Каквото и да е било, сега е подходящо място за разговор. Насам води само една пътека, така че ще мога да видя всеки приближаващ — протегнах ръка към него. Собек се изкашля, плю и сграбчи ръката ми. — Дължа ти живота си — той разпери ръце, сякаш искаше да улови бриза, преди да продължи: — Избягах — наблегна на думата. — Скитах дълги дни. Нападна ме обитател на пясъците. Сигурно беше разузнавач, но немного опитен. По Божия милост, Маху. Не съм ли прав? Пусна ми една стрела, но удари глинената плочка на врата ми. А аз се престорих на умрял. След малко дойде, за да ме огледа за плячка.
— И ти го уби, нали? Разбил си главата му в тила. Така ли е? — Собек се изненада истински — направо онемя, само се опули от неизказания въпрос. — Майа ми каза. Работи в Дома на тайните.
— Ах, това тлъсто лайно!
— Не те е предал той — заявих твърдо.
— Кой тогава?
Прострях краката си и се взрях в земята; взех решение да си отмъстя и казах:
— Няма да повярваш — вдигнах поглед към него. — Леля ми Изития — в ръката на Собек изведнъж се появи нож, който се закова само на няколко сантиметра от лицето ми. — Историята е много дълга — излъгах самоуверено. — Ще ти спестя подробностите. Леля ми Изития е била, а по-точно — е известна проститутка, добре позната на жреците от храма на Амон и от двора на Божествения. Тя обучава Царските украшения на някои специални техники и чалъми за доставяне на удоволствия…
Ножът се спусна по-надолу. Не помръднах, заслушан в жуженето на насекомите и тихите звуци откъм кея.
— Знам всичко за удоволствията на Божествения — тихо изрече Собек, — но никога не съм говорил по този въпрос извън Кап.
— Нещо е разбудило подозренията на леля ми — продължих. — Спомняш ли си Имри?
— Капитанът на кушитската гвардия — грубо рече Собек. — Пазеше Забуления.
— Леля Изития дочула приказките за флирта ти с наложницата на фараона, за облога ви за статуята на Ищар и така нататък — замълчах за миг — и уведомила когото трябва. Оттам наредили на Имри, който вече шпионирал Забуления, да следи внимателно какво става в онази горичка. Той ви видял заедно и докладвал.
— Ще го убия!
— Вече е мъртъв. Удавен.
Собек прибра ножа си.
— А ти, Маху, какви ги надроби? Защото се знае, че никога не правиш нищо за никого.
— Никакви, Собек. Поех голям риск да дойда дотук.
— Така, значи Имри е мъртъв. Мислех, че той е убил Уени заради обидата към Плашилото…
— Уени умря — възразих, — защото се подигра на принц с царска кръв. Божествените допускат и това, но само ако е извършено по тяхно разпореждане.
Собек се размърда, но забеляза, че се отдръпнах леко със сбръчкан нос заради възкиселата миризма, идваща от него.
— Да, Маху, не може да не усетиш как воня. Знаеш ли с какво се занимавам? Как изкарвам за залък хляб? Изтребвам кучета. Прерязвам гърлото на мелези и помияри както тук, така и в Некропола. После одирам кожите им и ги мумифицирам, за да бъдат продадени на поклонници за приношение — появи се нещо като усмивка на лицето му. — Вълнуваща професия! — полуусмивката изчезна от лицето му.