— Това повикване не е случайно — започна царицата. — Маху ще ви обясни.
Кръвта ми продължаваше да пулсира неспокойно. Не се чувствах уморен въпреки късния час: настъпих с пълна сила. Изложих случилото се пред другарите си сбито и съдържателно, а както и плановете ни занапред. Когато свърших, настъпи пълно мълчание.
— Това означава — започна Ай, — че влизаме смело в храма на Амон, пазени само от двама военни.
— И с пълномощие от Великата царица — добавих веднага.
— А ако не приемем? — запита Хюйи.
— Тогава всички ще се разотидем — отвърнах спокойно.
— Хюйи говори за себе си — процеди Хоремхеб. — Маху, отговори на въпроса му.
Погледнах Хюйи право в очите:
— Друже, можеш да откажеш и да се върнеш в леглото, но тогава всичко между нас ще приключи. А когато се срещнем отново, ще бъдем смъртни врагове.
— Ами ако се опитаме да ви спрем? — запита съвсем тихо Рамзес.
— Задачата ви не е такава — отряза го Ай. — След като сте тук, от вас се очаква да ни пазите.
— Само попитах — възрази ядно Рамзес. — Ние сме офицери от Свещения отряд. Участието ни в такова дело може да е пагубно за нас.
— Ако откажете да ни сътрудничите — обади се внимателно Тийи, — с вас е свършено, така или иначе.
— Паднахме в капана — сви рамене Мерире. — Ни така, ни инак.
— Не, не сте в капан. Наследникът на престола Тутмос е призован в Полята на блажените. Той умира.
— Как разбра? Гадател ли си станал? — попита Рамзес.
— Млъквай — озъбих му се. — Тутмос наистина умира, иначе нямаше да сме тук. Божествения остарява. Така че на по-малкия му син е отредено да стане фараон, Стопанин на Големия дом и Господар на Двете земи. Ехнатон ще носи Короната и Уреуса. Той ще принуждава народите да треперят под нозете му. Тази нощ може да се окаже върховен миг във вашия живот и слава.
— Приемам — махна Хюйи с ръка. — Искам да бъда част от това, което ще става.
Пентжу и Мерире го последваха. Но и двамата попитаха за какво ще са потребни.
— Един жрец от Царския кръг и един лекар от Дома на живота ли питат? Вашето присъствие е от решаваща важност в официална делегация на Великата царица.
Настъпи мълчание. Всички зачакаха да чуят Хоремхеб и Рамзес.
— С вас сме — внимателно обяви Хоремхеб. — И щом това трябва да стане — на грубото му лице се появи лека усмивка, — най-добре да го свършим бързо. Да не губим и миг.
Ай донесе палитра за писане, най-фин папирус, черно и червено мастило и калъф с тръстикови калеми. Документите бяха подпечатани с личния картуш на царицата, а в това време Хоремхеб и Рамзес се въоръжиха с мечове. И аз мушнах кинжал под връхната роба. Загърнахме се и излязохме във вътрешния двор. Рамзес ни посрещна със запалени факли и малка свита. Когато тръгвахме, Нефертити се появи на стъпалата и ме повика. Притисна два пръста до устните ми и каза:
— Маху, кълна се и в небето, и в земята, че няма да забравим това никога.
Слязохме бързо до реката и се качихме на военните кораби. Всички бяхме потънали в мислите си. Скоро стигнахме до Пристана на Златния овен, както наричаха кея при храма на Амон Ра, който се извисяваше като тъмна грамада над нас. Факли осветяваха стъпалата. Спряха ни стражи с овнешки маски. Хоремхеб се изпъчи с всичките си воински знаци и отличия и оповести кои сме и по чия заръка идваме. Стражите ни пропуснаха. Влязохме през странична порта и минахме в няколко вътрешни двора при храма в Карнак. Заплашителните лица на статуите се взираха отвисоко в нас на лунната светлина. От време на време преминаваше бледа светлина и откриваше загадъчни фигури на зверове и царствени процесии, които отиваха към някакъв чудноват свят, където най-различни богове и екзотични същества господстваха над всичко. Минахме през масивни врати, изрязани в черен гранит, и покрай гигантски статуи на Озирис, Изида, Хор и останалите богове от храмовия пантеон. Доста често ни спираха групи от стражи, но неизменно ни пропускаха през облицовани с мед врати, все по-навътре в лабиринта от студени и мрачни проходи и коридори, където се предполагаше, че крачат боговете и където булото между нашия и божествения свят изтъняваше постоянно. От време на време чувахме песнопения и долавяхме аромат на тамян.
Най-после стигнахме до Големия вътрешен двор пред Залата с колоните, където Ехнатон изпя своя химн. В подножието на дълга поредица от стъпала ни очакваше мощта на Амон — ред след ред храмови гвардейци, някои от които с ивичести украшения за глава, а други — с овнешките маски на Анубис и на Амон Ра. Светеха факли и се размахваха кадилници. Пред строените редици се тълпяха жреци, техни помощници и послушници. Миришеше на засъхнала кръв от жертвоприношенията. Пентжу застена от страх. Гледката бе наистина страховита — стърчащите колони на храма, черният гранит, гротескните статуи, блясъкът на копията и мечовете, ужасно грозните маски и смълчаните жреци с бели роби и епитрахили! Шишнак се бе изтъпанил пред всички, стиснал служебния си жезъл. Мерире затрепери панически, а Хоремхеб се почеса по носа, което показваше, че вътрешно кипи от гняв.