— Мразя храмовите маски — замърмори той. — Нима мислят, че ще ни уплашат? Да не сме деца?
Той пое напред с широка и енергична крачка. Останалите трябваше да подтичваме, за да не изоставаме. Хоремхеб се закова на една педя от носа на Шишнак и му тикна в очите папируса с картуша на царицата. Върховният жрец го пое, ала ръката му потрепери и челото му мигом лъсна от пот, щом го прочете. Той се обърса нервно с ръкава на робата си, целуна печата върху документа и заломоти:
— Ами… не знам… аз… такова…
— Защо се бавим? — Рамзес почти ме избута. — Посланието на Великата царица е съвсем ясно — синовете й да отидат веднага при нея. Ние сме тяхната свита.
Шишнак се озърна нервно за спасителна помощ:
— Как да ви обясня… Най-добре да дойдете с мен — каза накрая, завъртя се на пети и ни поведе нагоре по стъпалата през жреците и войнишките редици.
Залата с колоните приличаше на гробовна гора от камък, прорязана от снопове светлина. Смърдеше на пушек и кръв и бе толкова студена, че потта застина по телата ни. Шишнак ни поведе надолу и накрая спря пред затворено помещение, пазено от двама часови. Положи длани на лицето си, сякаш се канеше да закаканиже някоя молитва.
— Длъжен съм да ви предупредя… — заекна той, — научих точно преди да дойдете, че господарят Тутмос, наследникът на престола, е мъртъв! Нека Озирис го посрещне в Полята на вечността! Нека Хор го залее със светлина!
— Искам да видя тялото му! — заяви рязко Хоремхеб.
Шишнак отключи вратата. Стаята бе осветена с маслени лампи от двете страни на висок прозорец. Вниманието ни бе привлечено мигом от безжизненото тяло върху легло с балдахин. Без да чака, Хоремхеб дръпна завесите. Личеше си, че някой бе правил опит да почисти трупа и да оправи външния му вид. Тутмос изглеждаше като заспал, но веднага забелязах петното от кръв в десния ъгъл на устата му, неестествената му бледност, полуотворените очи и впечатлението за странна скованост. Хоремхеб се извърна рязко и почти довлече Пентжу до леглото.
— Нашите лекари… — започна нервно Шишнак.
— Не ми трябват — отряза Хоремхеб. — Имаме си собствен лекар.
Пентжу огледа бързо трупа: обърна главата встрани и се взря в гръдния кош и стомаха.
— Мозъчен удар — обяви той. — Смъртта е настъпила по естествен път. Поне така мисля аз. Кожата е студена, а мускулите почти са втвърдени…
— Ами кръвта? — попитах.
— Навярно се е спукал голям кръвоносен съд.
— Как ще обясните всичко това? — обърна се Хоремхеб към първосвещеника.
Шишнак се изкашля и отговори:
— Престолонаследникът и брат му се бяха оттеглили за молитва пред наоса. Тутмос се е върнал тук, без да знаем защо. Оставил е вратата полуоткрехната. Научих, че се е оттеглил от молитвения кът; слязох, за да разбера защо. Принц Тутмос, наследникът на престола, лежеше на пода и трепереше, а от устата му капеше кръв. Оплакваше се от болки в гърдите и стомаха, ужасно главоболие и изтръпване на крайниците. Помогнах му да легне. Веднага извикахме лекарите, но те не можаха да направят нищо…
— Не мислите ли, че е трябвало да известите по спешност Божествения? — Хоремхеб бе влязъл в ролята на вбесен военен. — Или да съобщите на майка му?
— Разбира се, разбира се — заоправдава се Шишнак, но с ясно доловима уплаха в погледа, — но всичко се усложни веднага. Изпратих жрец да съобщи на брат му, ала принцът го пропъдил с думите, че след като сме убили брат му, искаме да очистим и него. Отидох сам, за да поговорим разумно, но той беше вече в истерия. Започна да хвърля по нас гърнета с тамян, кошници с цветя и дори молитвена статуетка. Разпиля подносите с храна, които поставяме пред олтара. Реших, че ще е по-добре, ако го успокоим и го убедим да се оттегли от там, преди да съобщим в двореца за случилото се. Ще се погрижа за трупа. Ще бъде пренесен с цялата дължима почит в Дома на смъртта.
— Мъртвият не ме интересува повече — рече Хоремхеб и се отправи към вратата.
— Господарю Шишнак — намесих се аз, — къде е спалнята на принца?