Морган се усмихна с бавна, окуражителна усмивка и спокойно закрачи към Келсън. Длъжен бе да коленичи в израз на формална почит пред него, но чувстваше неловкостта на момчето и реши да му спести това неудобство.
— Мой принце — бе всичко, което успя да промълви.
Кевин Маклейн, застанал на няколко крачки зад принца, долови напрежението на ситуацията. Той съзнателно се покашля и стрелна Морган с очи.
— Дънкан нареди да ти кажа, че ще бъде в църквата „Св. Хилари“, когато си готов, Аларик. Аз… ъ-ъ-ъ се връщам сега на заседанието на Съвета. Струва ми се, че там ще бъда по-полезен.
Морган кимна, без да отделя поглед от Келсън. И така, Кевин несръчно се завъртя на пети и забърза към централната алея.
Щом стъпките му отшумяха, Келсън заби поглед в мозаечния под на беседката и очерта една следа в прахта с върха на лъскавия си ботуш.
— Лорд Кевин ми разказа за Колин, лорд Ралсън и другите — продума накрая той. — Аз… аз се чувствам отговорен за смъртта им, Морган. Тъкмо аз настоях да отидат и да те повикат.
— Все някой трябваше да дойде, Келсън — отвърна Морган. Той положи успокоително длан върху рамото на момчето. — Мислех си, че така ще се почувстваш. Позволих си волността да оставя телата в абатството на „Св. Марк“. След като всичко свърши, ти можеш да се погрижиш за семействата им — да направиш официално държавно погребение, може би.
Келсън замислено вдигна очи.
— Слаба утеха е за онези, които оставиха костите си на пътя — държавно погребение. И все пак, прав си, разбира се. Някой трябваше да отиде.
— Добро момче — усмихна се Морган. — Ела. Хайде да се поразходим.
Кевин Маклейн бързо огледа залата от вратата, после се запъти към мястото, където Дери стоеше сам пред дверите на Съвета.
— Започнаха ли вече? — попита Кевин като се присъедини към младия мъж.
— Не. Чакат да пристигнат още няколко закъснели. Надявам се, че са много закъснели — освен ако не са наши хора, разбира се.
Кевин се усмихна.
— Аз съм Кевин Маклейн, братовчед на Морган. А ти можеш да избегнеш формалностите, ако си приятел на Аларик. — Той протегна ръка и младият мъж я разтърси.
— Шон Дери, помощник на Морган.
Кевин кимна и нехайно се огледа наоколо.
— Да се е разчула някоя клюка тук? Струва ми се, целият Ретмут вече знае, че Морган се е завърнал.
— Не се и съмнявам — отвърна Дери. — Ти какво мислиш?
— Какво мисля аз ли? — възкликна Кевин и невярващо посочи с пръст гърдите си. — Приятелю мой, струва ми се, че всички сме загазили. Знаеш ли какво обвинение са хвърлили върху него?
— Боя се, че се досещам.
Кевин протегна пръст:
— Номер едно: обвинение в ерес. А на второ място? — той вдигна показалеца си. — Обвинение в предателство. Имаш ли смелостта да отгатнеш какво е наказанието за всяко прегрешение?
Дери въздъхна и мрачно, и обезкуражено отпусна рамене.
— Смърт — прошепна той.
Трета глава
И в ада няма толкова ярост, колкото в презряната или опечалената жена
Джихана, кралицата на Гуинид, изучаваше с критичен поглед отражението си в огледалото, докато фризьорът навиваше дългите кестеняви плитки на тила й и ги прикрепваше с чифт филигранни карфици.
Брайън не би харесал стила на прическата й. Абсолютната й простота бе твърде сурова и мрачна за фино изваяните й черти. Тя подчертаваше високите скули, леко ъгловатата извивка на челюстта й и само мъгливо зелените очи изглеждаха единствено живи на светлото й лице.
Нито пък черният цвят й отиваше. Надиплените коприна и кадифе на траурното й облекло, неосвежено от огърлица и брошки или поне от по-светла бродерия, само подсилваха монохромния ефект на черното и бялото, подчертаваха бледността на посърналото й лице и я правеха да изглежда много по-възрастна от нейните тридесет и две години.
Не, Брайън изобщо не би одобрил външността й.
Не че някога би възразил с нещо, размишляваше тя, докато фризьорът покриваше блестящите плитки с фин дантелен воал. Не и Брайън. Той просто щеше да посегне към косата й, за да извади придържащите я карфици, щеше да пусне каскадата от дълги кичури, свободно стелещи се по гърба й, да я погали с тънките си, нежни пръсти под брадичката и да извърне леко лицето й към себе си и да посрещне с устните си нейните…
Тя здраво впи пръсти в опит да прогони неканените спомени и потрепери под прикритието на дългите си, тесни ръкави. Разгневена на себе си, преглътна познатите сълзи.
Не за Брайън трябваше да мисли сега. Не трябваше да вярва нито за миг, че той би могъл да узнае намеренията й. Имаше сериозни причини да изглежда така в ден като днешния. Защото, когато застанеше пред Съвета на Брайън тази сутрин и уведомеше членовете му за страшното зло, заплашващо Келсън, не биваше да я сметнат единствено за млада и глупава жена. Тя все още бе кралица на Гуинид, макар и само до утре. Трябваше да бъде сигурна, че Съветът не е забравил това, когато тя пожелае да отнемат живота на Морган.