— Вече започнах да свиквам с подобни реакции — отвърна Морган с кисела усмивка. — Ала това, което ме плаши, е стенректът.
Келсън кимна.
— Наистина ли се срещнахме с тази твар? Винаги съм мислел, че стенректите са само мит, фантастична приказка, с която плашат децата.
— Не, те са съвсем истински, както имаше възможност да се увериш. Чудя се само как този е попаднал в твоята градина. Стенректите са създания на мрака. Изисква се невероятна мощ да извикаш някой на слънчева светлина. Чариса е способна на това, разбира се, но след като смята да те предизвика на утрешната коронация, не виждам смисъла на действията й.
— Значи не предполагаш, че някой е искал да ме убие?
— Струва ми се, че по-скоро е имал намерение да те сплаши — отвърна Морган. Той се огледа наоколо, после хвана Келсън за ръка и го побутна към пътечката, която водеше към вратата.
— Мисля обаче, че сега не е време да си блъскаме главите. След това малко приключение бих предпочел относителната безопасност на четирите стени и покрива. След като се опитаха да посегнат на живота ти, независимо сериозно или не…
— Не е нужно да ме убеждаваш — промълви Келсън, като отвори вратата и пропусна Морган да мине. — Къде отиваме сега?
— При Дънкан — отвърна Морган и го поведе през едно дълго фоайе към външния двор на двореца. — Добрият отец разполага с някои неща, които съхранява за теб.
— Значи притежаваш ключ за силата на баща ми! — възкликна Келсън. — Защо не си ми го съобщил досега? След като мълчеше толкова упорито, боях се да те попитам.
— Трябваше да се уверя със собствените си очи доколко сам си напреднал в развитието си — ухили се Морган. — И както виждам…
— О-о-о-о, Ваше Височество — писна млад женски глас. — Ето къде сте били!
Морган се спря на средата на крачката си и трепна, а Келсън се извърна и изохка невярващо.
— О, не!
— Келсън — процеди Морган през стиснатите си зъби, — ако ми кажеш, че това е пак онази дама с развинтеното въображение, лейди Елвира, то аз…
— Съжалявам, не бива да те разочаровам — въздъхна Келсън, опитвайки се да овладее изражението на лицето си, — но този път е вятърничавата и свръхчувствителна лейди Естер. — Той търпеливо скръсти ръце.
— Какво има, лейди Естер?
Морган се извърна тъкмо когато една пухкава и останала без дъх дама се спря на непристойно близко разстояние до тях и направи реверанс.
— О, Ваше Височество — възбудено възкликна тя. — Нейно Величество, майка ви, ме изпрати да ви намеря. Търсела ви е навсякъде, а вие знаете, че тя не обича да се разхождате сам. Твърде е опасно!
— Чуваш ли, Морган? — усмихна се горчиво Келсън, поглеждайки изкосо приятеля си. — Било много опасно.
— Наистина — отвърна Морган и повдигна вежди. — Не съм го забелязал досега.
Келсън се обърна към лейди Естер, която напразно се опитваше да улови нишката на разговора.
— Моя скъпа лейди Естер, бихте ли били така любезна да предадете на Нейно Величество, майка ми, че в присъствието на генерал Морган се чувствам в пълна безопасност?
Очите на дамата едва не изскокнаха от орбитите си, щом разпозна накрая компаньона на Келсън и с пухкавата си ръка притисна устата си, за да прикрие изпуснатото почти без дъх „О!“
Тя отново направи реверанс и прошепна:
— Не ви познах, Ваше Благородие.
Морган се намръщи и се поизвърна към Келсън.
— Дявол да го вземе, Келсън, толкова ли съм се променил? Това е навярно двайсетият човек днес, който не може да ме разпознае. За какво са ми славата и известността, щом никой не знае кой съм?
— Така е може би, защото не носиш своите рога и разцепени копита — подхвърли сухо Келсън.
— Хм-м, без съмнение. Кажете ми, лейди Естер, и своя крал ли не разпознахте?
— Моля, Ваше Благородие?
Морган въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.
— Лейди Естер — продължи той с едва сдържано търпение, — сигурен съм, че сте били достатъчно дълго време в двора, за да се научите как човек се обръща към краля си. Встъплението ви не беше образец на особено благоприличие, колкото и да си напряга човек въображението. В бъдеще би следвало да проявявате по-голямо уважение. Ясно ли ви е?
— Да, Ваше Благородие — прошепна тя, преглъщайки мъчително.
Келсън прикова поглед към Морган с ням въпрос дали инквизицията е приключила и приятелят му леко кимна. Принцът се обърна към уплашената и изнервена лейди Естер.
— Много добре тогава. Освен неизненадващото съобщение, че майка ми се тревожи за мен, имате ли да ми кажете още нещо?