Поемайки си дълбоко дъх, за да се овладее, Дънкан отвори страничната вратичка и влезе в олтарното пространство. Както и очакваше, единият от стражите незабавно напусна мястото си и притича към средния кораб.
Чудесно, помисли си Дънкан и ниско коленичи, за да предостави време на мъжа да се приближи. „Той е сам и не си е извадил меча. Хайде да видим какво ще предприеме.“
Когато Дънкан се изправи, дочу глухо отекващите стъпки на мъжа, които се приближаваха и плъзна нехайно ръка в пояса си, за да извади ключа за дарохранителницата. В мига, когато сетивата му подсказаха, че мъжът почти се е приближил до олтарната преграда, той разтвори пръсти и пусна ключа да издрънчи на пода. В умишлено несръчния си опит да го подхване той го побутна надолу по мраморните стъпала, право в краката на изненадания страж.
Дънкан впери невинните си сини очи в мъжа с леко объркано изражение на лицето, после се втурна загрижено по стъпалата. Поведението му така обърка стража, че когато Дънкан се озова до него, той се бе навел и вдигаше ключа, без да съзнава какво прави. Със смутена полуусмивка той внимателно го положи в протегнатата ръка на Дънкан.
— Благодаря ти, сине — промърмори Дънкан с най-прочувствения си бащински тон.
Мъжът кимна нетърпеливо, но не направи опит да се отдръпне.
— Желаеш ли нещо? — попита Дънкан.
Мъжът се отмести смутено.
— Монсиньор, трябва да ви попитам… генерал Морган с вас ли е?
— Искаш да кажеш, в кабинета ми? — попита Дънкан търпеливо, като лицето му изразяваше върха на невинността.
Мъжът кимна леко.
— Генерал Морган дойде при мен да се покае, сине мой — тихо каза Дънкан. — Той иска да получи причастие преди процеса, както и принц Келсън. Има ли нещо нередно в това?
Обяснението на отеца слиса мъжа. Очевидно мисълта, че Морган не е безбожник, а истински християнин, никога не му бе хрумвала досега. Явно не такова признание бе очаквал да чуе. А кой беше той, за да се намесва в спасението на една човешка душа — особено тъй необходимо като на Аларик Морган?
Убеден, че е смутил нещо твърде естествено и благочестиво, стражът смирено поклати глава и се отдръпна от Дънкан, покланяйки се до кръста. Щом Дънкан се обърна към олтара, мъжът бързо прекоси средния кораб до църковната пейка, където бяха коленичили неговите колеги и се присъедини към тях, прекръствайки се суеверно.
Дънкан слезе от олтара с облекчено сърце. Знаеше, че стражът все още го наблюдава и бе сигурен, че разказва на оръженосците за случилото се — макар и всички да бяха уж погълнати в молитва. Но се съмняваше, че ще намерят някакъв повод да се намесят отново, стига да не направи нещо твърде необичайно. Разбира се, все някой щеше да отиде при Джихана да й съобщи за местонахождението на Аларик и Келсън, веднага, щом се скриеше от очите им, но не можеше да предотврати това.
Дънкан леко се поклони пред дарохранителницата, след което внимателно дръпна зелените копринени завеси от позлатените й врати. Докато отключваше вратичките с дясната си ръка, с лявата стисна здраво пръстена с печата. И тогава, докато издърпваше един покрит бокал с едната си ръка, лесно можеше да докосне олтарния камък с печата в другата.
При докосването в олтарната стена пред Дънкан се разкри квадратно отверстие с около двадесетина сантиметра ширина и дълбочина, от което се показа плоска черна кутия. Действайки сръчно, Дънкан извади още два бокала и с показен жест вмести съдържанието на трите в тях. След това, вместо да покрие празния бокал с брокатената му покривка и воала, той плъзна черната кутия между тях и обви и двете със зелената коприна.
След като направи това, той постави другите бокали на място и затвори ликуващо вратичките, заключи ги отново, докато с другата си ръка захлупи отвора в олтарната стена. И едва тогава вдигна бокала с допълнителния му товар, поклони се още веднъж и излезе от светилището. Цялата операция му бе отнела не повече от две минути.
Озовал се отново в сакристията, Дънкан изхлузи епитрахила си и надникна през шпионката. Както и бе очаквал, един от стражите напускаше базиликата — без съмнение, за да разкаже на кралицата за Морган. Но очевидно в него не се бе събудило друго подозрение. Никой не се бе поинтересувал къде е отишъл Дънкан. Другите стражи не бяха помръднали от местата си.