— Но, Морган…
— Без спорове, мой принце — смъмри Морган момчето, придружавайки го до вратата. — Трябва да си убеден, че знам какво върша.
— Предполагам — сведе глава Келсън. Дънкан отмести резето и отвори вратата.
— Да се видим тук след вечернята, Аларик?
— Ще ти изпратя съобщение за резултата.
— Ще намеря начин да разбера — усмихна се Дънкан. — С Божията благословия, братовчеде.
Морган кимна за благодарност и побутна съпротивляващия се Келсън към вратата. Докато крачеха по късата алея към външния двор, той чу, че вратата на кабинета се затваря и почувства окуражителните благословии, които Дънкан мърмореше. Успокояващо бе да знае, че винаги може да разчита на него.
Когато Морган и Келсън излязоха на слънчева светлина, за миг бяха заобиколени от войници с изтеглени мечове. Келсън ги стрелна с разгневен поглед и те снеха оръжията си, щом го познаха. Ала Морган гледаше да държи ръцете си свободни, далеч от дръжката на меча. Някой непредвиден удар от добронамерен, но уплашен войник можеше да сложи край на шансовете на Келсън да оживее — да не говорим за живота на Морган. Той забеляза, че Келсън стои твърде близо до него, блед, но решителен, щом архиепископ Лорис закрачи към тях.
Архиепископът на Валорет бе все още в ездитни дрехи, черният му плащ бе изцапан и измачкан от дългото пътуване. Ала дори в такова облекло той внушаваше страхопочитание. Макар и Морган да бе добре осведомен какво бе причинил този мъж на някои от близките му Дерини на север, трябваше да признае, че Лорис бе от онзи рядък тип хора, които излъчваха сила и достойнство, подобаващи на високия му църковен ранг. Светлите му сини очи горяха с фанатичен религиозен пламък, фината му сива коса бе оголила мъничка плешивина на темето му. В лявата си ръка стискаше свитък млечнобели пергаменти, прикрепени с няколко увиснали печата от зелен и червен восък. А на дясната му блестеше аметистов пръстен — знакът на църковното господство.
Когато се приближи до Келсън, той леко се поклони и загатна движение, сякаш искаше да поднесе ръката с пръстена си за целувка. Но принцът демонстративно го отбягна. Лорис раздразнено отдръпна ръката си и изгледа под око Морган, но на него не предложи пръстена.
— Ваше Кралско Височество — продума той, все още наблюдавайки генерала. — Надявам се, че сте добре.
— Чувствах се така до пристигането ви, архиепископе — каза кратко Келсън. — Какво желаете?
Лорис отново се поклони и обърна изцяло вниманието си към Келсън.
— Ако бяхте днес на заседанието на Съвета, както изискват задълженията ви, нямаше да ми задавате този въпрос, Ваше Височество — изрече остро Лорис. — Обаче няма да спечелим много, ако разискваме това. Имам писмена заповед за задържането под стража на Негово Благородие, лорд генерал Аларик Антъни Морган, дукът на Коруин. Вярвам, че той ви придружава.
Морган лениво се усмихна и скръсти ръце на гърдите си.
— Струва ми се, че това е повече от очевидно, милорд архиепископе. Ако имате някаква работа с мен, би трябвало лично да ми го съобщите. Не се преструвайте, че не съм тук, само защото бихте желали да е така.
Лорис се обърна към Морган и очите му гневно проблеснаха.
— Генерал Морган, имам заповед от кралицата и нейните лордове в Съвета, на който сте подчинен, да се представите пред тях незабавно и да отговорите на някои въпроси.
— Разбирам — промълви спокойно Морган. — И какви са тези обвинения, милорд архиепископе?
— Ерес и предателство срещу краля — отвърна натъртено Лорис. — Оспорвате ли ги?
— Да, разбира се — каза Морган. Той се пресегна за пергамента и в миг застина на място, щом десетина меча се насочиха към гърлото му. Морган се изсмя с покровителствен тон. — Мога ли да видя заповедта, милорд?
Лорис даде кратък знак и войниците отпуснаха оръжията си. Морган пое заповедта, която Лорис му връчи и й отправи бегъл поглед, държейки я така, че Келсън да може да я прочете през рамо. После нави свитъка и го предаде на Лорис.
— Намирам заповедта ви напълно в съгласие с духа и буквата на закона — спокойно изрече Морган. — Обаче мога да поспоря за поднесените по този начин факти. Разбира се, че ще отхвърля обвиненията. — Той се пресегна към пояса си и свали меча си. — Тъй като призоваването ми в Съвета е валидно, аз се подчинявам в името на закона и доброволно се предавам на правомощията му.
Той предаде меча си на изненадания архиепископ, след което протегна ръце.
— Желаете ли да ми завържете ръцете, милорд архиепископе? Или дадената ми дума е достатъчна?
Лорис отстъпи подозрително, полууплашен и притисна с лявата ръка гръдния си кош.