Ян наблюдаваше с интерес объркването в залата. Трудно му беше да си извади заключение в хаоса, последвал бурното напускане на Келсън, но имаше ясното впечатление, че момчето е спечелило доста точки срещу лордовете, които му се бяха противопоставили. Дори вбесените коментари на Роджиър и Бран Корис бяха примесени с немалка доза уважение. А това не биваше да става. Макар да бе принуден да признае тази победа на Келсън и гордия полу-Дерини, той нямаше намерение да изгуби цялата война.
Всъщност Ян не се бе и надявал да спечели този рунд. Подозирал бе още щом Морган влезе в залата, че арестуваният има някакви планове за действие в главата си. Морган никога не би си позволил да бъде доведен тук, ако не съществуваше и най-малката увереност, че би могъл да избяга където и когато поиска.
Но Ян не мислеше, че схватката се е развила по начина, по който бе очаквал генералът. Беше почти убеден, че ударът на Келсън бе моментно взето решение.
Защото със сигурност дори това преждевременно развито момче-крал не бе очаквало да открие толкова навременна клауза, за да освободи законно Морган от ареста.
Да, нямаше и съмнение по въпроса. Келсън не беше действал предсказуемо и това можеше да бъде забелязано от всеки внимателен наблюдател. Не биваше изобщо да подценяват сина на Брайън в този момент. А междувременно можеше много да се направи. Макар и Морган да бе отново на свобода, не би било зле да продължат да очернят това и бездруго безславно име — преследване, на което Ян искрено разчиташе. А Чариса трябваше да бъде незабавно осведомена за внезапния обрат на събитията този следобед.
След като се сбогува с Бран Корис и Роджиър, Ян се изплъзна от шумната зала на Съвета и се запъти към казармите на дворцовия комплекс. Предстоеше му да извърши много работа този ден и нямаше смисъл повече да се бави.
Морган ликуващо плесна с ръце, щом той, Келсън и Дери забързаха към кралските покои през вътрешния двор.
— Келсън, ти беше великолепен! — възкликна той, прегръщайки с обич момчето през раменете. — Представянето ти днес бе достойно за Брайън във всяко отношение. Ти просто ме изненада.
— Наистина ли? — радостно попита Келсън. Той се бе усмихнал до уши, извръщайки назад глава към двамата, които го следваха, и на няколко пъти спира крачката си, за да ги види отново. Неколцина стражи ги наблюдаваха любопитно, но никой не направи опит да се потътри в тяхната посока.
— Не зная как се чувстваше ти — продължи момчето, — но аз през цялото време бях в ужас. Сърцето ми едва не примря, когато камбаните отброиха четири удара, наместо три.
Морган изсумтя.
— Бъди радостен, че не се случи другояче. Я си представи колко глупаво би било, ако камбаните бяха отбили само два часът.
Келсън извърна нагоре очи.
— Мислех си за това.
— И още нещо — продължи Морган. — Не искам да омаловажавам новата длъжност на Дери, но след като веднъж обяви пълнолетната си възраст, защо ти трябваше този фокус-мокус да назначаваш нов съветник и да преизчисляваш гласовете. Можеше просто да се наложиш с кралската си воля и така да ги победиш.
— Зная — отвърна Келсън. — Но постъпката ми запази донякъде престижа им, не мислиш ли? Искам да кажа, поне в този случай не могат да се оплачат, че съм им наложил деспотично решението си. Останахме в рамките на нормалното законодателство.
— Благоразумно действие — съгласи се Морган. — Пък в края на краищата, бих казал, че цареше достатъчно вълнение и възбуда, за да удовлетворят дори собствените ми вкусове. Да се живее в постоянно напрежение и опасност е много интригуващо, но…
— Ако питате мен — прекъсна ги Дери, — бих бил щастлив да зная предварително, че всичко ще се разреши по най-добрия начин.
Келсън се засмя, като заизкачваха стъпалата към покоите му.
— Трябва да призная, че напълно съм съгласен с Дери. Лично аз не бях тъй уверен в щастливия развой на събитията. — Той изкосо погледна Морган. — Между другото, не мислите ли, че трябва да се обадим на отец Дънкан? Обещах да му съобщя незабавно какво се е случило.