— И аз — кимна Морган. — Дери, имаш ли нещо против да се отбиеш до „Св. Хилъри“ и да разкажеш на отец Дънкан за днешния процес? Успокой го, че сме добре, но че ще поспим през останалата част от следобеда.
— Да, милорд — отзова се Дери. — Трябва ли да се върна тук, след като изпълня задачата си?
Морган кимна.
— Но почини си малко и ти. Искам да наглеждаш стражите отвън пред покоите на Келсън тази нощ, ако нямаш нищо против. Зная, че мога да ти се доверя.
— Слушам и се подчинявам, милорд — отвърна усмихнат Дери. — А вие гледайте да останете живи, докато не се върна да ви охранявам.
Морган намери сили само да се усмихне и леко поклати глава, щом Дери изчезна от погледа му.
Ян почти бе достигнал до целта си дълбоко в сърцето на двореца. С тиха и плавна котешка походка той се плъзна няколко стълбищни площадки по-долу, мина през широк подземен свод, използван като учебна площ за фехтовка, после през един коридор, граничещ с оръжейницата, и притича по студения каменен под до складовете. Очите му проблясваха тъмни и опасни, когато се прокрадваше покрай постовите стражи, без да бъде спрян. Тук всички го познаваха добре.
Накрая той се спря пред разклонението с друг, по-малък коридор, постави ръка на дръжката на меча си, за да заглуши звънтенето му и си проправи път напред, докато надникна зад ъгъла.
Добре. Стражът беше там, както Ян се бе надявал.
Усмихнат мрачно на себе си, той се плъзна покрай ъгъла и спря пред стража. Мъжът не го забеляза, докато Ян не се озова на две стъпки от него и се сепна.
— Милорд! Да не се е случило нещо лошо?
— Не, разбира се, не — отвърна Ян, повдигайки едната си вежда в престорена невинност. — А трябва ли?
Стражът се поуспокои, после се ухили.
— Не, милорд — отвърна той с леко подмилкващ се тон. — Само дето ме стреснахте. Хората обикновено не слизат долу, освен ако не се е случила някаква неприятност.
— Предполагам — усмихна се Ян, вдигна ръка и протегна показалеца си пред очите на мъжа.
— Как се казваш?
Стражът неволно проследи с поглед пръста му и леко се олюля.
— Майкъл Дефорест, милорд.
— Майкъл Дефорест — кимна Ян, бавно приближавайки пръста си към лицето на мъжа. — Виждаш ли пръста ми, Майкъл?
— Ъъъ… да, милорд — запелтечи Майкъл. Очите му следяха насочения срещу тях пръст, без да могат да помръднат. — Милорд, аз… но какво правите?
— Само следи пръста ми, Майкъл — тихо замърмори Ян с нисък и леко заплашителен глас в тишината — и ще заспиш.
Когато произнесе последната дума, показалецът му леко докосна челото на мъжа между очите и с трепкащи мигли те се затвориха. Друга фраза с ниско прошепнат глас усили замаяността му и Ян спокойно се пресегна и взе копието от ръцете на стража, изправяйки го до стената.
Като се огледа наоколо, за да бъде сигурен, че междувременно никой не се приближава, той премести мъжа на няколко крачки и отново го облегна на стената. След това постави пръсти на слепоочията му и затвори очите му.
Бледа синя аура сега запращя около главата на Ян, постепенно разширявайки се надолу по тялото и нозете му и обгърна ръцете му. Ала не спря дотам и погълна главата на стража. Щом блещукащата мрежа светлинки го докосна, той потрепери сякаш в последно усилие да разчупи нечестивата магическа връзка, но когато аурата се разпростря около цялото му тяло, напълно се отпусна. Когато двамата мъже се потопиха в бледия синкав огън, Ян заговори.
— Чариса?
За миг не се чу никакъв звук, освен дишането на двамата: на Ян — леко и овладяно, на стража — учестено, плитко, неестествено. Тогава устните на мъжа затрептяха.
— Чариса, чуваш ли ме?
Гласът на мъжа отвърна:
— Да, слушам.
Ян леко се усмихна и отново заговори с нисък, общителен глас, все още със затворени очи.
— Добре. Страхувам се, че имам неприятни новини за теб, обич моя. Дяволският ни номер на Съвета пропадна, както и очаквах. Келсън обяви пълнолетната си възраст, назначи нов член на мястото на Ралсън, след което разруши намисленото от нас чрез кралските си пълномощия. Не можех нищо да сторя. Освен това сигурно си разбрала, че опитът със стенректа се оказа неуспешен.
— Чух, че са го убили — отвърна мъжкият глас. — Какво става с Морган сега?
Ян замислено сви устни.
— Не съм сигурен. Отправи се с Келсън към покоите му да прекарат заедно нощта там. Нашето младо принцче изглежда не позволява и косъм да падне от главата на шампиона му. Засега няма да направят никаква пакост, понеже аз съм намислил няколко допълнителни плана за отклоняване на вниманието, които ще отнемат доста от скъпоценното им време и енергия до утре заранта. Съгласна ли си?