— Много добре — прошепна гласът на мъжа.
— Няма ли да ме попиташ какво имам предвид? — настояваше да узнае Ян.
За пръв път в гласа на мъжа трепна някакво чувство при отговора на Чариса.
— Това ще те позабавлява, нали? — промълви с лек сарказъм той. — Още една възможност да блеснеш с остроумието си. — Последва тишина. — Няма значение. Щом има да вършиш нещо, най-добре е да прекъснеш тази връзка, преди да си се изморил и да си изчерпал енергията на обекта си до смърт.
Ян отново се усмихна.
— Както желаеш, мила — спокойно изрече той. — Макар и да не мисля, че би могла да се погрижиш за нашия медиум тук. Имам специални планове за него. На добър лов, Чариса.
— Пожелавам ти същото — отвърна гласът.
След тези последни думи светлината, която обгръщаше Ян и стража, угасна и Ян отпусна ръце, поклати леко глава и отвори очите си. Обектът на връзката му тежко се отпусна, след като бе освободен, но изглежда все още нямаше сила да се пробуди. Ян още го държеше под властта си.
Той отново се озърна наоколо, после хвана мъжа за ръката и го заведе обратно до поста му.
— Милорд, аз… — заекна мъжът, разтърсвайки глава, за да се пробуди от унеса си. — Какво се случи? Какво направихте?
— Няма нищо, Майкъл — отвърна Ян, пресягайки се към ботуша си, откъдето измъкна тънка кама. — Едва ли ще почувстваш нещо.
Когато стражът съзря блясъка на стоманата, той насъбра последни сили и слабо се засъпротивлява, за да се откопчи от силната хватка на Ян. Но бе напълно безполезно. Загубил бе способност за съпротива. Стоеше вцепенен там, където Ян го бе изправил и безпомощно наблюдаваше как острието се приближава към него.
С медицинска безпристрастност Ян разпори ризницата на мъжа в горната част, покрита с кожен жакет и насочи острието към гърдите му, малко по-вляво от средата. После с леко, отривисто движение плъзна острието право между ребрата му, за да прониже сърцето.
Щом Ян измъкна острието, очите на мъжа се изцъклиха и с глух стон той се свлече на земята. От раната бликна светлочервена кръв, стече се по тялото му и образува разширяваща се локвичка на пода. Но сърцето все още продължаваше да бие и изтерзаните дробове шумно поемаха и изтласкваха въздух, за да продължат агонията.
Ян смръщено се наведе над умиращия мъж. Не беше чисто убийство — грешка, която Морган никога не би допуснал. И още по-зле, той трябваше да довърши човек, безпомощно проснат на пода.
Замислено прехапа устни, изучавайки тялото, после бързо мушна камата в направената рана и силно я завъртя. Този път, когато извади острието, сърцето бе спряло да бие. Гърдите повече не се повдигаха. Мъжът бе мъртъв.
С доволно сумтене Ян избърса камата си в края на пелерината на мъжа, след което леко обърна тялото на една страна, внимавайки да не стъпи в разширяващата се локвичка кръв. После, хващайки ръката, той потопи мъртвите пръсти в кръвта и очерта с груба линия върху чистия камък над главата му изображението на грифон.
Изправи се, за да огледа извършеното дело, кимна одобрително, пъхна камата отново в ножницата, втъкната в ботуша му и провери дали върху дрехите му не бяха останали издайнически петна. После премести копието на мъртвия страж до тялото му, огледа сцената за последен път и се извърна, за да се оттегли от мястото на кръвопролитието.
Ако някой от васалите на Морган се натъкнеше на трупа по-късно през нощта, в Ян нямаше и съмнение по въпроса какво биха си помислили. Хладнокръвното убийство, наред с всички обвинения срещу генерала Дерини, трябваше да насъска хората да въстанат срещу владетеля си. А Ян бе сигурен, че трупът скоро ще бъде намерен.
Ами ако Келсън също пострадаше в суматохата, която щеше да се вдигне? Ян доволно сви рамене. Ах, какво нещастие.
Шеста глава
И глас ще заговори от легендите
Щом екотът на вечерните камбани отзвънтя в далечината, Морган сепнат се събуди, мигновено разпознавайки мястото и часът — много по-късен, отколкото бе възнамерявал да стане, и потръпна от хлад. Изтлелият огън в стаята се бе превърнал в сиви въглени, а погледът надясно през все още отворените балконски врати потвърди подозренията му, че вън се готви да се извие буря. Нищо чудно, че в стаята бе мразовито.
С продължително сумтене той се надигна от претрупания стол, който му бе служил за легло през последните три часа и с леко полюшваща се походка се отправи към вратите на балкона. Навън бе много спокойно и твърде тъмно за толкова ранна вечер, а утежнелият, слегнал се въздух бе изпълнен със заряда на приближаващата се буря. До довечера несъмнено щеше да завали и то, може би, сняг — точно, както следваше да се очаква в нощ, през която имаше да свърши толкова неща.