— Нима? — тросна се Чариса. — В отровителство ли ме обвиняваш? Хайде, сега! Можеше да измислиш нещо по-добро.
— Така и ще направя — отвърна Морган. — Зная също, че преди няколко години си приготвила мерашата, питие, което обърква разума на човека и въздейства само на хора, притежаващи кръвта и силата на Дерините, като Брайън например.
— Морган, опитваш се да ловиш риба в мътна вода.
— Нима? Знаеше, че Брайън е уязвим като смъртен и че няма да усети отровата в кръвта си, докато не стане твърде късно. — Той се изправи в цял ръст със застрашителни размери, висок и страховит, като я наблюдаваше гневно. — Защо не го призова на честен двубой, Чариса? Можеше и да спечелиш. В края на краищата, той беше смъртен!
— И да рискувам реномето и силите си срещу един обикновен смъртен, в един ненужен дуел с човек?
— Но ти си замислила утре дуел с един „обикновен човек“, нали?
Тя се усмихна бавно и лениво.
— Да, но това е нещо по-различно. Не мога да загубя борбата с Келсън. Той е само едно малко момче, необучен в уменията на баща си. И ти няма да можеш да му помогнеш, както направи с баща му преди петнадесет години.
— Не бъди толкова сигурна — дръзко й се озъби Морган. — Той притежава много от чертите на баща си. И за разлика от предишната ситуация този път съм тук, за да видя ще прибегнеш ли към предателство и измама.
— Що за глупости дрънкаш, Морган. Мислиш ли, че ме засягат? Разбира се, аз надзърнах в стаята на твоето скъпоценно принцче малко по-рано тази вечер…
Морган се превърна целият в слух.
— Този път той е в безопасност. Тази нощ никоя сила на вселената няма да може да разруши моята защита.
— Навярно е така — съгласи се тя. — Ти си поставил стражите по най-ефектния начин. Всъщност, дори аз бях изумена от уменията ти. Не мислех, че един роден наполовина Дерини е способен на такива развити качества.
Морган се опита да усмири надигащия се в него гняв.
— Когато човек си постави нещо за цел, това му помага неимоверно много, Чариса. Решил съм да ти попреча да се справиш с този Халдейн.
— Е, това ми звучи почти като предизвикателство, мой малки Морган — промърмори дяволито Чариса. — Направо е сърцераздирателно. — Тя погледна ноктите си. — Е, разчитай на енергична схватка утре — може би дори тази вечер. И още от сега те предупреждавам: няма да срещнеш никаква снизходителност или пощада. — Тя присви очи. — Възнамерявам да ти отмъстя за онова, което стори на баща ми. И ще го направя, като унищожа онези, които обичаш най-много, един по един. И нищо на този свят няма да ти помогне, скъпи Морган.
Морган се смълча задълго, загледан в невероятно красивата и зла жена в сиво.
— Ще видим — процеди накрая той. — Ще видим.
Когато той се отправи бавно към вратата, с поглед, впит във всяко нейно потрепване с мигли, всяко прошумоляване на плаща й, тя се усмихна злорадо.
— Повярвай ми, Морган. Без всякаква милост. И след като нещата стоят по този начин, мисля, че трябва да нагледаш своя принц. Може да се наложи твърде скоро да изпита нужда от теб.
Морган бавно отвори вратата и излезе, без да сваля очи от ужасната жена в сиво. Щом вратата се затръшна зад него, Чариса бавно се отправи към мястото, където бе седял, после взе книгата.
Разгърна нехайно страниците. „Животът на светците“.
Какъв интерес би могъл да прояви Морган към такава книга?
Нищо не й хрумна и тя смръщи вежди. Морган явно бе разглеждал книгата с определена цел. Нямаше и съмнение в това. Но защо?
Книгата не се вписваше в представите й. Не бе свързана с детайлите, които очакваше от действията на Морган, и това я подразни.
Чариса не обичаше моментите, когато нещата не се развиваха според плановете й.
Седма глава
Вестителят на необята сам трябва да насочи…
Когато Морган наближи покоите на Келсън, го прободе усещането за опасност. Ами ако Чариса го бе излъгала и бе намерила по някакъв начин път през стражите към Келсън? Ако го беше убила?
Дери командваше охраната тази нощ и цъфна внезапно пред Морган, щом той се приближи към вратата на Келсън.
— Има ли нещо, милорд?
— Още не зная — отвърна тихо Морган, като даде знак на двамината стражи да стоят настрана. — Случи ли се нещо, докато ме нямаше?
— Не, сър. Заключил съм цялото това крило на двореца. — Той наблюдаваше как Морган поставя ръка на дръжката на вратата. — Искате ли да ви придружа, господарю?
— Не е нужно — поклати глава Морган.
Отвори вратата крадешком, колкото да се промъкне през нея и внимателно я прихлупи зад себе си. Намести резето с гръб към нея, като се опитваше в същото време да надникне в здрачната стая и да провери дали Келсън е в безопасност.