Тревогите му бяха напразни. Защото стражите стояха наредени там, където ги беше поставил, непроницаеми за която и да било сила на вселената тази нощ. Когато наближи кралското легло, можа да различи бледата защитна аура, все още сияеща около младия му господар. Ако се концентрираше, би могъл да почувства с всяка клетка на съзнанието си дълбокия, необезпокояван сън на момчето.
Но не го направи. Достатъчно бе, че Келсън е в безопасност. Морган изнурено се изтегна на дълбокото кресло пред камината и разръчка въглените с един инкрустиран ръжен от ковано желязо. Когато огънят беше подкладен, той се изправи с котешка грациозност и се протегна.
Скоро камбаните щяха да отбият часа на вечернята, а на тях с Келсън им предстоеше кратко пътешествие. Не искаше да бърза. Спешността се равняваше на невнимание, а този лукс те трябваше да избегнат тази вечер.
Морган отметна вълнения си плащ, покри с него стола, после още веднъж загърна раменете си с дебелото наметало. Токата му се закопча с удовлетворително подрънкване на метала, щом се приближи до леглото на Келсън и коленичи край него. Дебелата жълта свещ, която бе оставил на пода, все още трептеше в бледата си светлина над спящото тяло.
С чувство на удовлетворение Морган се взря в Главния страж, тъй като му бе послужил добре тази вечер. Нямаше да може да го използва няколко седмици, понеже енергията на кубчетата трябваше да бъде презаредена, но това не бе от значение. Той използваше защитата му, когато най-много се нуждаеше от нея. А след коронацията утре нямаше намерение да оставя Келсън и за секунда сам.
Като се изправи, той разпери ръце с китките нагоре над спящия принц и започна да мърмори противозаклинание, обръщайки бавно длани надолу към края на стиха. Тогава блясъкът на стражите бавно избледня и се стопи, в призмите не бликаше повече живот. Останаха само осем малки кубчета, четири бели и четири черни, хвърлени като странни зарове по един чифт в краищата на леглото.
Когато Морган се пресегна да ги събере, Келсън отвори очи и се огледа наоколо.
— Трябва да съм заспал — каза той, повдигайки се на лакът. — Стана ли време?
Морган се усмихна и прибра кубчетата в кожената кутийка.
— Добре ли спа?
Келсън седна на леглото и потърка очи, после потътри крака и се присъедини към Морган до огъня.
— Струва ми се, да. Но определено искам да зная как направи този номер.
— Какво съм направил, мой принце? — попита разсеяно Морган, след като се намести на стола край пращящите дърва.
— Накара ме да заспя, разбира се — отвърна момчето. Той се просна на кожения килим пред огъня и се зае да обува ботушите си. — Наистина исках да дойда с теб, но щом докосна челото ми, не можах да държа нито миг повече очите си отворени.
Морган се усмихна и лениво прокара длан по блестящата му коса.
— Беше много уморен, мой принце — каза той загадъчно.
Келсън дообу ботушите си и зарови в гардероба за някоя по-топла дреха. Времето бе захладяло значително и Морган чуваше леденото свистене на вятъра вън зад балконските врати.
Келсън избра подплатена с кожа пурпурночервена пелерина с качулка и я нахлузи презглава. После пое меча, който Морган му подаде и закопча колана му около тънката си талия. Морган прибра собственото си оръжие в ножницата на пояса.
— Готов ли си, мой принце?
Келсън кимна и се отправи към вратата.
— Не натам — отсече Морган и направи знак на момчето да се приближи към огъня.
Келсън изглеждаше доста озадачен, но пристъпи, където му бе наредено и се зазяпа в Морган, който се отдалечи на известно разстояние от стената и изрисува с показалеца си заплетена фигура във въздуха. С глухо прискърцване част от стената се отвори и разкри тъмно стълбище, водещо надолу към студения нощен въздух. Келсън зяпна невярващо.
— Откъде се взе това?
— Вероятно някой го е изградил, мой принце — отвърна Морган, взе свещта от лавицата над камината и направи знак на Келсън да се промъкне през пролуката.
— Нима наистина не знаеше какво има тук?
— Момчето поклати глава, а Морган протегна ръка и го последва в тъмния проход. Зад тях стената бавно се затвори и глухите им стъпки кухо отекнаха върху влажния камък.
Келсън се придържаше плътно до Морган, слизайки по стъпалата и се взираше неспокойно в тъмнината пред себе си. Тук, сред влагата и студа на неизвестното, бледото кръгче светлина от едничката им свещ бе слаба утеха за двама им. Не се осмеляваше да произнесе и дума, докато не стигнаха до една площадка, дори тогава заговори шепнешком.
— Съществуват ли много такива потайни проходи, Морган? — попита той, след като завиха по коридора и се изправиха пред сляпа стена. Спряха и Морган подаде свещта на Келсън.