Тъкмо да въздъхне от облекчение и да се върне обратно, за да вземе Морган и Келсън, когато чу шум в мрака до вратата.
— Кой е там? — обади се глас.
Дънкан бавно се извърна в посока на гласа, несигурен в каква каша се е забъркал. Сега, след като очите му привикнаха към мъждукащата светлина, той забеляза изгърбена фигура на мъж в черно наметало, изправен в ъгъла.
— Мислех, че всеки си е отишъл в този нощен час — продължи гласът. Непознатият запали тънка бяла свещ и я вдигна високо.
— О, това сте били вие, монсиньор Маклейн. Аз съм брат Джеръм, изповедникът. Помните ли ме?
Дънкан въздъхна с облекчение. Слава богу, това беше брат Джеръм! Възрастният монах бе почти полусляп и оглупял от старост. Ако бе видял нещо в неясната светлина, така и така никой нямаше да му повярва. Дънкан се запъти към него с неподправена усмивка.
— Брате Джеръм, как ме стресна — меко го сгълча той. — Защо се промъкваш така посред нощ?
Старецът се изкиска.
— О, предполагам, че съм те уплашил, момчето ми. Когато те извиках първия път, едва не подскочи! — Той отново изхихика почти на себе си и Дънкан се попита дали наистина го бе видял, или само старческата му сенилност се бе събудила тази вечер.
— Изненада ме, брате — рече Дънкан. — Мислех, че съм сам тук. Дойдох, за да хвърля един последен поглед на короната и скиптъра за коронацията утре. Днес бях доста зает, разбираш ли. Негово Височество ме извика и прекарах с него целия следобед.
Брат Джеръм потътри крака към ризницата, където бяха поставени специалните облекла и поглади купчинката с уверен жест.
— О, няма за какво да се тревожиш, момче. Всичко е в пълен порядък, както го държа от четиридесет и пет години. А кралят, който ще коронясваме утре, е от първа класа, ако мога да добавя. Нашият млад господар ще бъде добър владетел, ако оживее през нощта.
Дънкан леко се вцепени и мразовити тръпки полазиха по врата му.
— Какво искаш да кажеш с това „ако оживее през нощта“?
— Ами, момко, не сме ли подочули някой и друг слух? Мълви се, че зли сили обикалят улиците на Ретмут тази нощ и техният прицел е младият принц Келсън. Бог да го благослови — Джеръм суеверно се прекръсти. — Говорят, че магията на Дерините ги привлича към стаята му.
— Магията на Дерините? — повтори като ехо Дънкан. — Кой ти е наприказвал това, брате Джеръм? Господарите на Дерините са били винаги приятели на рода Халдейн.
— Не всички Дерини, милорд — заспори старият монах. — Някои твърдят, че това е духът на стария магьосник Дерини, който бащата на момчето, Господ да успокои душата му, е убил в онзи ужасен дуел преди много години, и че той се е върнал, за да потърси възмездие. А някои мълвят, че е дъщерята на заклинателя, Чариса, Призрачната лейди от севера, която иска да убие младия принц и сама да се възкачи на трона на Гуинид.
Други някои говорят, че това е съюз на злите сили по света, дошли да умъртвят нашия принц и да разрушат кралството, защото вече не се отнасяме почтително към призрачните.
Но аз мисля, пък има и хора, които ще се съгласят с мен, че всичко е по вина на онзи Морган, чиято Деринийска кръв е взела превес над човечността му. Да знаеш, с него трябва да се внимава!
Дънкан насила се засмя, макар да бе изключително обезпокоен от казаното. Защото дори старият монах да бе отприщил на воля несвързаните си приказки, разкрасени със суеверия и легенди, съдържаше се голяма доза истина в това, което бе изрекъл. Чариса бе замесена и духът на баща й също, ако се сметнеше, че родителите живеят в децата си. И нямаше съмнение, че силите на мрака се събираха дори сега, готови да се разпрострат по целия свят, след като паднеше могъщото кралство Гуинид.
Колкото до историите за Аларик, той им се бе наслушал предостатъчно. И тази част от твърденията беше пълна глупост. Можеше да обори брат Джеръм поне по този въпрос.
Дънкан се приближи до него и се облегна на скрина.
— Братко Джеръм, наистина ли вярваш във всичко, което се приказва за Морган?
— Ех, момко, та това си е божа истина…
Дънкан неодобрително поклати глава.
— Не, страхувам се, че са те подвели. Например аз мога да те уверя със сигурност, че лорд Аларик не е това, за което го мислиш. Видях го този следобед и повярвай ми, той взема присърце единствено интересите на Келсън.
Джеръм присви очи.
— Можеш ли да го докажеш, момко?
— Не, без да наруша свещеническата си клетва — спокойно заяви Дънкан.
Внезапно озарение се изписа по лицето на Джеръм.