— О, разбирам. Ти си значи неговият изповедник — той замълча, видимо дълбоко замислен. — Но можем ли да бъдем сигурни, че казва истината?
Дънкан се усмихна.
— Гарантирам за него. Познавам го отдавна, брате.
Джеръм сви рамене и потътри нозе към вратата.
— Добре, ще видим дали си прав, момко. Но все трябва да има нещо в слуховете. Както и да е, няма да разрешим спора тази вечер. Ако нямаш нищо против, аз се оттеглям. Стражите ще те изпроводят, когато се наканиш да си вървиш.
Дънкан взе свещта, която брат Джеръм бе запалил и го последва до вратата.
— Добре, братко Джеръм. Но има нещо друго.
— Да? — Старият монах се спря на прага с ръка върху бравата. Дънкан взе запалената свещ и я сложи в другата ръка на Джеръм, като постави дланта си върху ръката му.
— Виждаш ли тази свещ, братко Джеръм?
Очите на Джеръм се стрелнаха към свещта и останаха приковани от пламъка й.
— Да — прошепна той.
— Гласът на Дънкан се снижи, утихна и очите му заблестяха със скрит пламък.
— По-добре вземи със себе си тази свещ, Джеръм. Защото навън е тъмно. Няма да има никой друг, освен теб, така че няма нужда да оставяш запалена свещ тук. Тя може да подпали цялата катедрала. А това би било ужасно, нали?
— Да — прошепна Джеръм.
— И не си виждал никой друг, нали, Джеръм? Никой не е бил в сакристията тази вечер, освен теб. Не си разговарял с никого. Разбираш ли?
Възрастният монах кимна и Дънкан свали ръката си.
— Тогава върви, Джеръм. Всичко е наред. Изпълнил си задълженията си. И не си ме виждал тук тази вечер. Върви сега.
Без да каже нито дума Джеръм се обърна, отвори вратата, плъзна се тихо през нея и я затвори зад гърба си. Нямаше шанс да каже какво се е случило тук тази вечер.
Дънкан кимна на себе си и се върна при мястото, където за пръв път се бе материализирал. Спря се за миг, за да събере мислите си — и отново цъфна в кабинета си.
Щом Дънкан се появи в нишата, от която бе излязъл, Келсън разтърси от изумление рошавата си грива, после скочи от стола, за да пресрещне младия свещеник.
— Всичко наред ли е, отче Дънкан? Бави се толкова дълго, че се уплашихме да не ти се е случило нещо ужасно.
Морган също се присъедини към Дънкан при Преносния портал.
— Келсън преувеличава малко, Дънкан, но ти доста се позабави. Да не се е случило нещо лошо?
— Още не — поклати глава Дънкан и се усмихна. — Просто се натъкнах на стар познат. Брат Джеръм беше в сакристията, за да провери нещата за коронацията. Но въпреки това не мисля, че е забелязал появата ми. А освен това е твърде стар и оглупял, за да се досети, че не съм влязъл през нормалния вход. Той има доста интересен поглед върху настоящото положение. Напомни ми да ти разкажа някой път.
Дънкан стъпи в Преносната ниша и даде знак на Морган и Келсън да го последват. Тя бе малка, но се притиснаха в тясното пространство. Морган и Дънкан положиха ръце върху раменете на Келсън.
— Готови ли сте? — попита Дънкан.
Морган кимна.
— Келсън, искам просто да се отпуснеш и да прогониш всяка мисъл от главата си. Ти не можеш сам да си служиш с тези портали, така че трябва да те пренесем притиснат между нас като чувал с картофи.
— Много добре — отвърна Келсън.
Свещеникът изгледа с остър поглед момчето, давайки да се разбере, че младежът несъзнателно бе заговорил като крал, дал съгласие, след като те въобще не бяха го питали. Попита се дали Аларик бе забелязал това.
Келсън притвори очи, като се опита да не мисли за нищо. Представи си пълна тъмнина, отделяйки разума от възприятията си. Едва усещаше ръката на Морган, стиснала рамото му. Почувства гърч в стомаха си, бегло усещане за пропадане и лека замаяност.
Отвори очи в тъмнината. Вече не бяха в кабинета.
Дънкан внимателно се огледа. Завари сакристията както я беше оставил — запустяла, в полумрак. Като направи знак на Морган и Келсън да го последват, той безшумно се плъзна в стаята, за да отвори вратата, и надникна през нея. Отвън, в нефа, катедралата също бе пуста.
Морган надникна зад рамото му, после махна с ръка и посочи към пространството на централния кораб.
— Да заобиколим ли? — прошепна едва чуто той.
Дънкан кимна и им показа задната част на нефа, където вратата, водеща към кралската крипта, се открояваше като по-светъл квадрат сред дрезгавината на запустялата катедрала.
— Аз ще мина отдясно, ти тръгни наляво.
Морган кимна в знак на съгласие, тримата заобиколиха и се насочиха към вратата. Когато почти бяха достигнали до целта си, Дънкан се промъкна надясно и се сля със сенките. Келсън застана точно пред входа на криптата така, че да наблюдава как Морган се приближава към един от мержелеещите се сред мрака стражи.