Морган се носеше като привидение, стрелкаше се от сянка на сянка, ту напред, ту назад, и всяка стъпка го приближаваше към жертвата му. Накрая той се озова на няколко метра от нищо неподозиращия страж.
Внимателно, за да не се издаде с никакъв звук, той се приближи с крадлива стъпка към гърба на стража. После пръстите му внимателно докоснаха врата му.
При допира на Морган мъжът се вцепени, после се отпусна и очите му леко се изцъклиха, вперени право напред — несъзнаващи, безпомощни, безпаметни. Морган изпитателно го наблюдава няколко секунди. После, доволен от напълно постигнатата власт над стража пред входната врата, даде знак на Келсън да се приближи. Когато и Дънкан се присъедини, Келсън се взря с възхищение в двамата мъже.
— Всичко ли е наред? — попита тихо Морган.
Дънкан кимна.
— Няма да си спомня нищо.
— Да вървим — отсече Морган и пристъпи към портата на криптата.
Тя бе масивна, предназначена да пази мястото от нападатели и същевременно оформяше красива декоративна преграда между света на живите и мъртвите. Осем стъпки висока, тя бе съставена от стотици здрави, но фино извити никелови пластини, позлатени тънко отгоре, тъй като вардеше криптата на самия крал.
Пръстите на Морган чевръсто пробягаха по металната плетеница, докато същевременно той се взираше през решетката надолу. В края на един къс коридор пред вратата бе изправен обикновен олтар, предназначен, вероятно, да успокоява опечалените близки на кралете, които идваха тук да оставят мъртъвците си във вечен мир. Вляво коридорът рязко извиваше към самата крипта и иззад тази чупка ред свещи хвърляха призрачни отблясъци върху полирания мраморен под и над олтара. Зад този завой се намираха и кралските гробници, обектите на тазвечерната експедиция.
Морган прокара кратко пръсти по заключващия механизъм, после се наведе да изследва по-щателно ключалката. Докато Дънкан обиколи да хвърли още един поглед върху стражите, Келсън допълзя до Морган и се вторачи като омагьосан зад рамото му.
— Можеш ли да я отвориш? — прошепна момчето и тревожно се огледа.
Морган постави пръст на устните си в знак за тишина, а чувствителните му пръсти опипваха заплетения механизъм: лицето му бе напрегнато в дълбока концентрация, докато оглеждаше всяка негова част. Щом Келсън затаи дъх, последва тихо метално прещракване, после още едно. Морган отвори очи и леко блъсна вратата. Тя се отвори лесно.
Морган пооткрехна вратата с един-единствен, продължителен жест. Когато се обърна, за да види върнал ли се е Дънкан, той застина на място като истукан, сетне предупредително сложи длан върху рамото на Келсън.
— Добър вечер, Роджиър — тихо промълви той, а пръстите му се впиваха в панически извиващите се плещи на Келсън.
Роджиър стоеше заплашително под засводения таван на външния вход, с гневен и невярващ поглед. Тъмнозеленото му кадифе блестеше около него като зловеща аура, хвърляща призрачни отблясъци върху лицето и косата му. Светлината от запалените факли в стенните ниши само подсилваха този свръхестествен ефект. А негодуванието и възмущението на Роджиър бяха като живо, страховито създание.
— Ти! — просъска Роджиър с тих мъртвешки глас в смръзналата се тишина. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Морган безучастно вдигна рамене.
— Не можах да заспя, Роджиър. Нито пък Келсън. Тъй че решихме да се отбием да посетим Брайън. Виждаш ли, не съм го виждал три месеца. Възнамерявах дори да прочета някоя и друга молитва. Ще дойдеш ли с нас?
Роджиър присви очи и положи ръка на дръжката на меча си.
— Как смееш! — изсъска, той, процеждайки всяка дума през стиснатите си зъби. — След тази подигравка с правосъдието на днешния Съвет, след като разпростря проклетите си Деринийни лъжи из цялото кралство, имаш наглостта да доведеш точно тук Негово Височество, дявол знае с каква цел! Аз ще…
Щом Роджиър посегна да извади меча от ножницата си, очите на Морган се стрелнаха назад, където долови тихо движение. Той навреме отстъпи една крачка. Когато оръжието на Роджиър проблесна, пръстите на Дънкан го докоснаха леко отстрани по врата.
При този допир Роджиър застина за миг на място, после тялото му се отпусна и грохна на пода. Докато се олюляваше, Морган улови меча му, за да не издрънчи на каменните плочи. Дънкан положи изпадналия в безсъзнание мъж в полуседяща поза и го облегна на стената.
Като се изправи, Дънкан тържествуващо потърка ръце.
— Но какво прави той тук? — прошепна Келсън, гледайки подозрително с нарастващо негодувание Роджиър, изпаднал в несвяст. — Не мислите ли, че тя го е изпратила?