Келсън следеше разговора с голямо внимание, ала сега неспокойно се размърда.
— Не искам да бъда песимистичен, но навярно някой го е взел. Искам да кажа, след като ние сме влезли вътре и никой не подозира, че сме тук, може би са ни изпреварили.
— По моему той е прав — въздъхна Дънкан и се облегна унило на съседния саркофаг. — Ако Чариса е отговорна за това дело например тя би могла да го извърши. А ако действително го е сторила, знаете какво значи това.
Морган присви устни в напрегнат размисъл, после поклати глава.
— Не, не мисля, че Чариса има нещо общо с това. Няма причини да подозира колко е важно тялото за нас. И ние сами не знаехме до днешния следобед. Но Джихана — това е вече друг въпрос. Тя е толкова разтревожена от враждебното ми отношение към Брайън, както се твърди, че може да е преместила тялото в случай, че се опитам да му повлияя след смъртта му. Бих добавил, че тя значително надценява възможностите ми.
— Значи мислиш, че тялото е все още тук, някъде в криптата? — попита Дънкан.
— Струва ми се, че трябва да се заемем с това предположение — отвърна Морган. Нямаме никаква друга възможност. Така че предлагам да се захващаме за работа.
Дънкан кимна в знак на съгласие и Морган взе една тънка свещ от свещника, който момчето бе донесло и му я подаде. Дънкан взе друга и се отправи из помещението да изследва другите гробници, а Келсън се насочи към стенните ниши да провери какво има в ковчезите. Морган отново се взря в коприненото було в саркофага на Брайън, после взе свещ и за себе си и тръгна да претърсва гробниците от другата страна на криптата.
Задачата не бе от най-приятните. Морган отваряше последователно ковчезите, само за да зърне оголени кости и изгнили платове, знаейки, че Дънкан действа по същия начин. А в периферията на помещението, под светлината на тънката свещица и Келсън правеше своето неприятно проучване.
Един кратък поглед към момчето потвърди подозренията му. Защото Келсън, макар и добросъвестно да изследваше всяка ниша, се движеше разтревожен, стискайки здраво свещицата в изпотената си длан и стрелкаше неспокойно очи при всяко потрепване на сенките в полумрака.
Морган повдигна друг капак. Глождеше го неприятното чувство, че момчето бе поело най-непривлекателната задача — да се взира в отворените ниши. Ала нямаше друг избор. На Келсън просто му липсваше физическа възможност да се справя с тежките капаци на саркофазите. Всъщност Морган едва можеше да помръдне някои от тях.
Един поглед в последния от тях го увери, че Брайън не лежи там и той още веднъж намести капака. Бяха отворили почти една трета от саркофазите без всякакъв резултат. Подозираше, че претърсването на другите две трети нямаше да доведе до по-плодоносни резултати.
Би ли могъл някой наистина да отвлече тялото в последните седмици? И къде ли би могъл да го скрие в този коптор на разложението, ако не на някое очевидно място? Може би Чариса наистина бе идвала тук? Но откъде би могла да знае колко важно бе за тях да открият тялото? А може би бе решила просто да ги подразни? Ако бе така, отговорът бе по-прост, отколкото си мислеше. Ами ако тялото на Брайън не бе премествано изобщо?
След като подозренията му се затвърдиха, той се втурна обратно към първата гробница и отмахна коприненото було.
— Дънкан, Келсън! — извика ги незабавно той, взирайки се проницателно в лицето на непознатия в ковчега. — Елате тук. Мисля, че зная къде се намира Брайън!
Дънкан и момчето се втурнаха към него.
— Какво говориш, Морган? — нетърпеливо попита Дънкан.
— Мисля, че през цялото време е бил под носа ни — отвърна Морган, като не сваляше очи от тялото пред себе си. — Никой не го е местил. Намира се точно тук.
— Но това не е… — запротестира Келсън.
— Тихо, Келсън — прекъсна го Дънкан и скептичното изражение изчезна от лицето му. — Мислиш, че има промяна във формата, създаване на илюзия, а, Аларик?
Морган кимна.
— Погледни сам. Струва ми се, че това е Брайън.
Дънкан се намръщи, втъкна свещта в свещника и изтри потта от ръцете си в бедрата. С притворени очи, държейки обърнати дланите си надолу, той заизследва сантиметър по сантиметър странния труп. След миг отдръпна ръце, отвори очи и дълбоко въздъхна.
— Е? — попита Морган. — Какво мислиш?
Дънкан кимна.
— Прав си за илюзията. Промяната във формата е майсторски направена. Около него има странна аура: определено излъчване на злото — той леко поклати глава. — Но съм уверен, че не е непреодолимо. Ти ли искаш да разрушиш магията или аз?
Морган отново погледна тялото и поклати глава.