— Направи го ти. Мисля, че делото е по-подходящо за ръцете на свещеник.
Дънкан си пое дълбоко дъх, бавно го издиша, после внимателно постави ръце върху челото на трупа. След няколко секунди затвори очи и дишането му се учести, странно дрезгаво в мрака.
Келсън, който се вслушваше в разговора на двамата господари на Дерините, разбирайки само част от него, хвърли изкосо поглед на Морган, после потрепери, възвръщайки вниманието си към свещеника. Не беше убеден, че му харесва това, което се вършеше тук и се надяваше то скоро да приключи.
Сега Дънкан дишаше още по-учестено и капчици студена пот се стичаха по челото му и опакото на дланите му дори в пронизващия студ на криптата. Докато Морган и момчето наблюдаваха, очертанията на тялото под ръцете на Дънкан се извиха, потрепериха и се размазаха пред погледа им. Накрая Дънкан въздъхна и леко се вцепени, и в същия миг чертите на трупа се стабилизираха в познатото лице на Брайън. Дънкан рязко отдръпна ръце и залитна назад от ковчега. Лицето му бе изтощено и бледо.
— Добре ли си? — попита Морган, пресегна се през ковчега и докосна приятеля си.
Дънкан леко кимна и се опита да нормализира дишането си.
— Беше… Лоша работа, Аларик — промърмори свещеника. — Той… не беше изцяло свободен и връзката бе твърде силна. Щом премахнах злата магия, почувствах, че умира. Беше… непроизносимо.
Тръпки побиха тялото на Дънкан и Морган стисна уверено рамото му, а после отпусна ръка и бързо примига, тъй като собственото му зрение се замъгли. Тялото на Брайън спеше спокойно между двамата сега, сивите му очи бяха затворени завинаги, устните му бяха успокоени, а изражението на напрегнатост, присъщо на Брайън, доколкото Морган го помнеше, сега се бе отпуснало дълбоко в смъртта.
Морган бавно се пресегна и извади Окото на Ром, което пагубно блестеше, втъкнато в дясното ухо на Брайън. Той се вгледа задълго в дълбочината на камъка, после го скри на сигурно място в торбичката на пояса си.
Движението му извади Келсън от унеса, който наблюдаваше като поразен от гръм промяната на формите. Момчето се пресегна и докосна за последен път с глухо хлипане ръката на баща си. Но после решително преглътна сълзите си и умолително се вгледа в Дънкан.
— Наистина ли е освободен сега, отче Дънкан? — прошепна то, търсейки някакво потвърждение. — Тя няма да може повече да му навреди, нали?
Дънкан поклати глава.
— Освободен е, мой принце. Можеш да разчиташ на мен за това. И никой вече няма да му навреди.
Келсън хвърли още веднъж поглед на баща си, после продължи с тънко гласче.
— Някак не върви да вземем Окото на Ром, без да оставим нещо в замяна. Не бихме ли могли… — Гласът му затрепери от неувереност и Дънкан кимна.
— Какво ще кажеш за това? — попита той, пресегна се дълбоко в джоба на торбата си и измъкна едно малко позлатено разпятие.
Келсън слабо се усмихна, взе кръстчето и го постави в ръцете на баща си.
— Благодаря ти — прошепна той и от очите му бликнаха непредвидени сълзи. — Мисля, че би му харесал.
Щом момчето се извърна с мълчаливо потръпващи рамене, Морган се обърна към братовчед си и въпросително повдигна вежди. Дънкан кимна и прекръсти тялото. После с Дънкан наместиха отново капака на саркофага на мястото му. Дънкан духна допълнителните свещи, които бяха запалили и постави свещника там, откъдето го бяха взели. После с Морган изведоха Келсън от криптата през вратата.
Щом портите прещракаха зад гърба им, Дънкан пристъпи внимателно към Роджиър, облегнат на стената и докосна челото му. Той незабавно се изправи, все още под властта на свещеника и Дънкан постави меча в ножницата му. Още едно леко докосване накара Роджиър да тръгне сляпо напред и Дънкан се върна при другарите си. Беше време да се върнат в кабинета му.
Дънкан отключи чекмеджето, където бе скрил Огнения пръстен и другите елементи на ритуала за могъщество и ги премести на масата в центъра на кабинета. Морган се приближи до бюрото му и прерови няколко плитки чекмеджета, докато намери онова, което търсеше — хирургически комплект инструменти в кожена торбичка. Той я отвори, като се върна на масата и разпръсна съдържанието и върху покривката, после се зарови из кесийката на пояса си, за да вземе Окото на Ром.
Загрижен, Келсън неспокойно наблюдаваше Морган, после посочи с брадичка хирургическите инструменти.
— Какво смяташ да правиш с това?
— Ами да ти пробия ухото — отвърна добродушно Морган. Той отвори малко шишенце с бледозеленикава течност и намокри с нея едно памучно парченце. После взе Окото на Ром и внимателно избърса повърхността му, особено златната жичка, която щеше да бъде втъкната в ухото на Келсън.