— Преди да ти съобщя — продължи Морган, без Дънкан да е произнесъл и дума, — позволи ми да ти задам един въпрос. Къде възнамеряваш да свършиш работата си с Лъвската брошка тази нощ? В кабинета си ли?
— Смятах да се усамотим в тайното светилище зад него — предпазливо отвърна Дънкан. — Защо питаш?
Морган прехапа устни.
— Това светилище е било на свети Камбър навремето, нали?
— Между другото — кимна изморено Дънкан, — Св. Камбър беше патрон на магията на Дерините, знаеш това. Какво общо има то със случилото се? Изплюй камъчето!
— Добре — рече Морган. Той си пое дълбоко дъх, сякаш искаше с неохота да приключи с онова, с което беше започнал. — Дънкан, ще ми повярваш ли, ако ти разкажа за едно мое видение?
— Продължавай — подкани го Дънкан, който слушаше внимателно.
Морган въздъхна.
— Преди да дойда тук, оставих Келсън да спи, охраняван от Големия страж, за да мога да се поровя на спокойствие в библиотеката на Брайън и да прегледам книгите и книжата му. Мислех, че ще попадна на някакъв ключ, който да ни улесни да разгадаем ритуалното стихотворение — може би дори на някакви бележки, които е използвал при написването му.
Дълго време не открих нищо, така че използвах техниката на Турин, надявайки се да посъбера достатъчно енергия, за да получа информация къде да надникна. Използвах печата си с грифона, за да фокусирам вниманието си.
Той повдигна лявата си ръка и отново я отпусна, сякаш търсеше най-подходящите думи.
— Спомням си, че стоях със затворени очи и внезапно пред мен изникна лицето на висок мъж с гугла, обградено от тъмнина. В същото време изпитах ясното чувство за сигурност — и необходимостта от незабавност на действията си. Отворих очи, но мигновеното видение се бе стопило. В стаята нямаше никой.
— Нещо друго? — попита Дънкан с присвити от напрежение очи.
Морган заби поглед в пода.
— Реших да разлистя страниците още веднъж, да не би да попадна случайно на нещо важно. Първото томче, което разгледах, бе „Животът на светците“ от Талбот, старо издание, и когато го разгърнах — о, Господи, бях забравил всичко за това!
Дънкан наблюдаваше озадачен как Морган трескаво тършува из джобовете си.
— С парченце пергамент бе отбелязана онази страница в книгата — продължи възбудено Морган. — Бях до такава степен изненадан от това, което бе написано там, че дори не си направих труда да го прочета внимателно — само взех онова парченце… ето го!
Той откри пергаментовото листче във вътрешния джоб на туниката си и триумфално го измъкна. В желанието си да го разгъне час по-скоро пръстите му затрепериха. Дънкан спокойно се пресегна, взе сгънатото парченце и внимателно го приближи към свещта.
— Съдържаше ли се нещо друго по-важно в книгата, Аларик? — попита свещеникът, като поглади листчето и го поднесе към светлината.
— Открих портрета на човека, когото видях по време на медитацията си — залисано отвърна Морган, надничайки зад рамото на Дънкан, за да разчете написаното. — Ала най-изумителното бе, че главата в книгата бе житие-описанието на Св. Камбър.
— Св. Камбър? — слисан попита Дънкан. — Сигурен ли си, че си видял Св. Камбър?
Морган кимна и нетърпеливо посочи листчето.
— Да, да. Какво пише там?
Дънкан се приближи до него, за да го разгледа. От едната му страна с ръката на Брайън бе изписано името му с познатия, закръглен почерк. Надничайки зад рамото на Дънкан, Морган обърна листчето. Ръката му затрепери, когато прочете написаното.
— „Св. Камбър от Кулди, защити ни от злото!“ — прошепна Морган като ехо на непроизнесените думи на Дънкан. — Боже мой, Дънкан, наистина ли мислиш, че съм имал видение?
Дънкан тържествено поклати глава и връчи пергамента на Морган.
— Не зная — прошепна той, несъзнателно триейки длани в торбичката си. — Аларик, аз… това хвърля съвършено различна светлина върху онова, което вършим. Позволи ми да помисля минута-две.
Извръщайки се настрана от компаньона си, Дънкан обхвана с длани лицето си, за да възвърне самообладанието си, после си наложи да доосмисли получената нова информация.
Сега Дънкан бе толкова несигурен. Защото като свещеник, както и като Дерини, той знаеше колко неуловима е границата между Доброто и Злото. Като Дерини в него не съществуваше и грам съмнение, че Св. Камбър от Кулди бе наистина спасител на хората в онези тъмни времена след преврата на Дерините. Нали именно той бе открил, че силата на Дерините понякога може да бъде споделена с човечеството. Ето защо бе унищожено ужасяващото Междуцарствие на Дерините преди около двеста години, което правеше възможно хора като Брайън Халдейн да се опълчат срещу силите на Злото и да съкрушат ужасяващото могъщество на Марлук.