Но Камбър от Кулди — самото име смразяваше кръвта на свещеника в него. Защото макар и властелинът на Дерините наистина да бе провъзгласен за светец след смъртта си, светостта му бе отменена твърде скоро от безмилостната Църква — същата църква, която бе обявила силата на Дерините за забранено унаследявано зло.
Той устоя на внезапния порив да се прекръсти срещу безславното име, после възвърна здравия си разум.
Светец или демон, Камбър от Кулди явно бе дълбоко почитан от Брайън Халдейн. И ако Брайън, който бе направил толкова много за народа си, бе призовал името на Камбър — не, на Св. Камбър, за Бога! — то бе немислимо да се твърди, че в него се крие някакво зло.
Колкото до видението на Аларик, трябваше да отложи преценките си за по-късно. Откровено казано, Дънкан не бе по-склонен да вярва в привидения, отколкото Аларик. При все това се бяха случвали и по-странни неща…
Той се обърна към Морган с неуверено изражение на лицето.
— Е? — изпитателно го погледна Морган. Той не се преструваше, че отгатва какви мисли обезпокояват родственика му.
Дънкан извинително сви рамене.
— Вече съм добре. Просто в мен се бореха свещеникът и Дерини. — Той се усмихна слабо и неусетно в същия миг предаде колебанието на обърканите си мисли и на братовчед си.
Морган се усмихна накриво.
— Разбирам — промълви той. — Бих желал да имаме по-ясна представа за това, което вършим. Чувствам се така, сякаш се движа слепешката.
— И аз — призна Дънкан. — Но нямаме друг избор, освен да продължим. Ако Келсън се изправи срещу Чариса без силата на Брайън, независимо от нейния произход, той ще загине. Това е неизбежно. От друга страна предадената му сила може да го убие. Ако сме допуснали грешка — или ако направим такава в следващите няколко минути — все едно е да го поднесем на Чариса и да кажем: „Заповядай, милейди. Вземи го с нашата благословия. Ние искаме да управляваш Гуинид во веки веков“.
Той се обърна и взе богато извезан епитрахил от скрина с дрехите, докоснато до устните си и го наметна на раменете си.
— Разбира се — добави той, обръщайки се към Морган, — ние никога не ще узнаем нищо, докато не опитаме, нали? — Той пристъпи към свещта и обви ръце около пламъка й. — Готов ли си?
Морган неохотно сви рамене.
— Да продължаваме тогава — каза Дънкан, като духна свещта и побутна Морган към вратата на сакристията. — Знаеш ли, това наистина е нелепо. Ето ме мен — свещеник и магьосник на Дерините — еретик поначало, да помагам на един военен лорд на Дерините да предаде забранената сила на смъртния крал на Гуинид. Трябва чавка да ми е изпила ума!
Келсън стоеше в кабинета със скръстени ръце, сивите му очи бяха сънено вгледани в трепкащия пламък на свещицата пред него. До нея Пурпурния лъв блещукаше слабо във възглавничката си от черно кадифе, хвърляйки танцуващи отблясъчета от блед огън върху лицето и ръцете на момчето.
Но не свещта и Лъва занимаваха мисълта му сега. Съзнаваше ясно, че е изправен на кръстопът, че цялото му бъдеще, дори възможността да оживее тази нощ зависеха изцяло от поведението му следващия половин час.
Тази мисъл не бе успокояваща, но Келсън отхвърляше идеята да я заобиколи слабоволно и да й позволи да се разсее в нощната тишина. Трябваше да се изправи очи в очи със страха. Брайън бе втълпявал това в главата му от незапомнени времена. Келсън не се осмеляваше да се огъне пред това, което се изискваше от него.
Свали ръце от гърдите си и преплете пръсти, сякаш искаше да си представи образа на Морган в пламъка на свещта.
Ако бе на негово място, Морган със сигурност не би се уплашил. Независимо какво го грозеше, Келсън бе уверен, че мъдрият и могъщ владетел на Дерините никога не би си позволил да се уплаши. Родените Дерини не изпитваха надеждите и страховете на смъртните хора.
А и отец Дънкан нямаше от какво да се бои. Освен че беше Дерини, той бе също така и свещеник, служител на Бога. Със силата на Дерините и могъществото на Бога какво можеше да му се случи сега? Наистина под закрилата на тези силни мъже какво зло можеше да го сполети? Само да не позволи на страха да го завладее…
Той подпря брадичка на ръката си и се взря в Лъва по-отблизо. Нямаше нищо трудно в онова, което трябваше да извърши, наистина. Той се пресегна към брошката и я обърна на другата й страна, за да разгледа закопчалката, после отново положи длан под брадичката си.
Не, това, което му предстоеше, нямаше да бъде чак толкова болезнено. Той бе обучен да понася рани, преживял бе злощастни ловни приключения, много по-болезнени от раничката, която щеше да му причини голямата златна брошка.