Най-младият от тримата нападатели веднага въвлече Дънкан в битката, притискайки го до ъгъла. А останалите двама нападнаха Морган с рапира и широк меч, чиито удари прозвънтяха по острието на Морган като чукове о наковалня.
След първоначалния сблъсък Морган се хвърли напред и успя да парира двамината си врагове, лесно, методично, по-малко загрижен за това да ги победи, отколкото да се старае да бъде постоянно между тях и отпуснатото тяло на Келсън зад него. Тънката кама отново блесна в дясната му ръка и той я употребяваше като добро преимущество да отклонява случайния замах на рапирата. Но тя бе, разбира се, напълно неефикасна срещу ударите на меча, които продължаваха да се сипят върху него.
Също така се страхуваше да не се хвърли в пълна защитна маневра. Боеше се да приема предизвикателствата, което означаваше да остави Келсън открит за атаките. Още не се бе уверил кои са нападателите и не можеше да рискува живота на принца, за да разбере. Погледна встрани и разбра, че Дънкан също не може да му помогне.
Дънкан си имаше свои проблеми в ъгъла, мъчейки се да се справи с положението. Острието на Келсън бе по-късо и по-леко, отколкото оръжието, с което бе свикнал да си служи. В резултат на това беше в изключително неизгодно положение, с тънко и късо острие срещу мъжа, който го превъзхождаше по ръст, тежест, умение да борави с меча и натрупания с годините опит.
Не че му липсваше умение. Дънкан бе първият син на знатен благородник, обучен в добрите традиции на бойното изкуство и кален в многогодишни тренировки. Но сегашните условия не му се нравеха. Той притежаваше само слабото оръжие, за да се защити — но то не можеше да нанесе дори драскотина върху една метална ризница. Хората не вдигаха често оръжие срещу свещеник, особено от неговия ранг.
Той се бореше безстрашно да намери излаз — и най-сетне успя!
Очевидно съперникът му също бе усетил преимуществото му и в резултат на това силите му го напуснаха и той заотвръща на ударите с по-малка бързина, отколкото бе способен.
Това му струва живота. Дори когато осъзна грешката си, острието на Дънкан се стрелна към по-беззащитната част от ризницата му и го прониза в сърцето. Той грохна на пода и с изненадано изражение на лицето спокойно предаде богу дух.
След като захвърли окървавения меч на Келсън, Дънкан се взря в мрака, опитвайки се да прецени към кого от противниците на Морган да се насочи. Решението не се оказа трудно. Ако Морган трябваше да парира още много удари от широкия меч, нямаше съмнение какъв щеше да бъде резултатът.
Като се прокрадна тихо зад един от мъжете, Дънкан протегна пред него ръце с допрени длани, сетне бавно ги раздалечи. При това движение малка сфера от зелен огън закръжа из въздуха, след което се насочи към главата на нападателя. Щом докосна шлема му, проблесна ярка арка от зелен пламък. Мъжът изкрещя и се свлече зашеметен на пода. Падането му толкова разтревожи компаньона му, че Морган лесно го обезоръжи и го притисна до стената.
Тримата чуха шума от приближаващите се стражи извън покоите на краля, които пристигнаха и зачукаха на вратата, с викове на ужас, щом откриха съдбата на стражите, нападнати отвън от тримата нашественици. Ударите ставаха все по-настоятелни.
— Ваше Величество! — извика глас, врязващ се в суматохата отвън. — Добре ли сте? Генерал Морган, какво става? Отворете вратата, или ще я разбием!
Морган бързо насочи върха на острието си към пленника и се отправи към вратата след успокоителното кимване на Дънкан. Преди мъжът да успее да реагира, Дънкан се плъзна край него и го докосна по челото, заповядвайки му нещо с тих глас. Мъжът зарея поглед в далечината и отпусна ръце, неспособен да устои на чародейството на свещеника.
— Не си ме виждал — прошепна Дънкан и погледна мъжа дълбоко в очите. — Видял си само принца и Негово Благородие. Разбираш ли какво ти казвам?
Мъжът бавно кимна.
Дънкан пусна ръката му и се отправи към балконските врати, кимвайки на Морган. Мъжът нямаше да издаде присъствието му за нищо на света, бе сигурен в това. Би било трудно да обясни как се е озовал в покоите на принца в този късен час.
Щом Морган повдигна резето на вратата, поставил камата в ножницата й, чу глухо стенание от ъгъла, където лежеше Келсън — сигурен знак, че принцът идва на себе си. Щом вратата се отвори с трясък, той пристъпи в средата на стаята и мислено отправи сила и увереност към Келсън. Стаята се изпълни с въоръжени стражи.