Щом стражите се подчиниха, той се извърна, сигурен, че ред изплашени очи следят всяко негово движение. Морган застана встрани, докато стражите извършваха щателен оглед на покоите на принца, опитвайки се да изглежда по-малко подозрителен. После се прокрадна в коридора.
Дери, Бог да му е на помощ, беше някъде там. Ако бе следвал инструкциите, а нямаше съмнение в това, той трябваше да е сред стражите, нападнати от похитителите. Трима мъртви и четирима тежко ранени, бе казал капитанът. Дано Дери да беше сред живите!
Сцената в коридора приличаше на кланица. Навсякъде лежаха тела: някои бездиханни, други заобиколени от стражи или хирурзи. Помощниците отнесоха двама и Морган втренчи поглед в минаващите, но не зърна Дери.
Разтревожен, той търсеше приятеля си сред сгърчените тела, докато накрая видя познатия син плащ край стената. Един хирург току-що се бе изправил, след като бе изследвал страничната рана на тялото под плаща и обърна мрачното си лице към Морган.
— Съжалявам, но се страхувам, че за този човек не може да се направи нищо, милорд — каза мъжът, поклащайки глава. — Той ще умре само след няколко минути. Трябва да бъда при онези, на които бих могъл да окажа помощ. — Той бързо се отстрани, очевидно неразпознал външността на ранения.
Морган коленичи до отпуснатото тяло и отдръпна част от плаща, покриващ лицето. Това беше Дери.
Щом го погледна и докосна ръката му, в главата му прокънтяха думите на жената, облечена в сиво: „Ще те накарам да си платиш… и ще направя всичко възможно да унищожа онези, които обичаш най-много, бавно, един по един…“
Пръв беше Брайън, после лорд Ралсън, младият Колин от Фиана, помощниците му. А сега умираше и Дери. И нищо не можеше да направи…
Взе отпуснатата длан на приятеля си в ръка и повдигна клепача му. В Дери все още мъждукаше слаба искрица живот. Ужасна рана бе разкъсала плътта му отстрани, може би засегнала жлъчката и Бог знае още какво. Главните артерии навярно също бяха разкъсани, защото от раната бликаше кръв с всеки удар на сърцето.
Морган измъкна кърпичка от ръкава си и я притисна силно до раната, опитвайки се да спре кървенето, макар и да знаеше, че опитите му са безсмислени. Ако можеше да направи нещо… да премахне всички последствия, сякаш нищо не се бе случило… Ако можеше да призове някоя неведома, лековита сила…
Той внезапно се изправи, стъписан от идеята, която го бе осенила. Някога, преди много години, бе чел за подобна лековита сила — сила, която Дерините владееха. В древни времена те бяха практикували това изкуство.
Но не… Онези лечители бяха изцяло Дерини, идеално обучени, упражняващи пълен контрол върху, целия арсенал от могъществото на Дерините — а не половинка като него. И времената тогава бяха различни: в епоха, в която хората вярваха в чудеса и в Божията сила, не бе трудно да се управлява. Кой знае?
И все пак, ако Дери имаше дори нищожен шанс да оживее и ако той, Морган, би бил способен по някакъв начин да повика тази забравена сила от миналото — само един Бог знаеше…
Трябваше да опита.
Той положи леко ръце върху челото на Дери и започна да се концентрира, за да прогони ненужните мисли от съзнанието си и да се успокои, доколкото е възможно, използвайки печата с грифона като точка на съсредоточаването, както бе направил преди със своето видение.
Затвори очи и започна да призовава оздравителната сила, която му бе нужна, концентрирайки се изцяло върху желанието си Дери да оцелее.
В мрачния коридор бе студено, ала капчици пот оросиха челото му и се застичаха по брадичката му. Той неясно усещаше как потта избива по топлите му длани.
И тогава чудото се случи. За миг Морган придоби усещането за друг чифт ръце върху своите, за друго присъствие, пронизващо съществото му, даващо живот и сила на отпуснатото под пръстите му тяло.
Дери отвори очи и въздъхна дълбоко. Миглите му затрептяха и дишането му се успокои, подсказващо за дълбок сън.
Очарован, Морган отдръпна ръце от челото на младия мъж и посегна към кърпичката си, която покриваше раната. Спря се за миг, полууплашен да не развали магията, после внимателно вдигна кърпичката от раната.
А тя бе изчезнала, бе излекувана — без нито един белег или драскотина, които да подсказват къде е била! Морган се взря невярващо в ръцете си, после бързо провери ръката на Дери, увита в превръзката — и тази рана беше изличена! Той застана на пети, все още не можещ да осъзнае случилото се.
Тогава чу зад себе си глас, който вледени кръвта му и от който малките косъмчета на врата му настръхнаха.
— Добре направено, Морган! — произнесе гласът.