Единадесета глава
Какъвто бащата, такъв и синът
Морган светкавично се извърна, наполовина в очакване да съзре лицето от видението си.
Ала се приближаваше не русият, дългоног призрак на Св. Камбър, а самодоволният Бран Корис. С него Иуон, Нигел, Ян и множество царедворци и благородници бързаха към сцената на неотдавнашното клане. А зад тях пристъпваше вбесената Джихана и две от придворните й дами. Пръв пристигна Бран Корис.
— Да. Добре изпипано, няма що! — продължи Бран. — Накрая успяхте да си свършите работата, нали? Сега вие сте единственият оцелял, който знае какво се е случило по дългия път към Ретмут!
Морган внимателно се изправи, когато останалите се приближиха, и целият се сви напрегнато пред Бран, повелявайки си да се успокои и да даде смислен отговор.
— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, лорд Бран — дръпнато отвърна той, правейки знак на един от хирурзите да се приближи и да се погрижи за Дери.
— Но той не е мъртъв. Беше за известно време в безсъзнание, но не е ранен. Без съмнение, някой добре се е погрижил да устрои този малък спектакъл тази нощ.
— Морган не възнамеряваше да признае за новооткрития си талант. Това би предизвикало само по-големи страхове и враждебност.
Джихана си проправи път през мърморещата тълпа и се спря между лорд Иуон и както винаги елегантния Ян. Морган никога не я бе виждал по-красива, с дълги, спуснати по раменете коси и съжали повече от всякога, че с времето не бе успял да се помири с гордата кралица. Тя бе наметнала бледоморав халат върху нощницата си и го придържаше на шията си с бледа, тънка ръка, на която бе надяната венчалната й халка с блестящи скъпоценни камъни.
— Ваше Величество — поклони се Морган, стараейки се да избягва излишните дрязги, — съжалявам за сполетелия ви удар, особено в този късен час. Това не е мое дело.
Лицето на Джихана се втвърди и очите й заблестяха като зелен лед.
— Не е твое дело? Морган, да не ме вземаш за идиот? Мислиш ли, че не зная за стража, който уби в собствения ми дворец. Дължиш ми обяснение, преди да те арестуват и екзекутират за убийство!
В този момент на вратата се появи Келсън с изпито и измъчено лице, но с решително изражение.
— Морган ми даде достатъчно обяснения, майко — тихо съобщи той, като излезе от стаята си и застана до Морган. — И тук няма да има арести и екзекуции без прякото ми нареждане. Ясно ли ти е?
Всички около Джихана се поклониха почтително при приближаването на Келсън и момчето отвърна решително на въпросителните им погледи.
— Господа, вие се чудите на среднощния опит за покушение на живота ми. Чудя се и аз — продължи той със спокоен глас. — И без съмнение любопитството ни ще бъде удовлетворено в скоро време. — Той обгърна присъстващите с уверен поглед. — Но ви предупреждавам. Всеки опит да се занимавате с мен в следващите няколко часа, преди коронацията ми, ще бъде считан за предателство. Нямам намерение да търпя повече въпроси, независимо дали за лоялността на Морган към мен или за собствената ми оценка на събитията. Ясно ли е? Ако не се подчините, ще разберете колко добре ме е научил баща ми да бъда крал на Гуинид.
Всички се поклониха в знак на внимание, освен Джихана, която стоеше като истукана, втренчила гневно поглед в Келсън.
— Нима ще ми се възпротивиш за нещо толкова важно, Келсън? — прошепна тя. — Нещо, което намирам за истинско зло?
Келсън запази хладнокръвие.
— Върни се в покоите си, майко, моля те. Не искам да споря с теб пред целия ни двор.
Тя забави отговора си, а Келсън се обърна към капитана на стражите, който бе привършил претърсването на кралския апартамент и сега събираше хората си вън пред вратата.
— Капитане, отново се оттеглям за нощна почивка. Ще наглеждате ли стражите си, за да не бъда обезпокояван повече? Генерал Морган ще остане с мен.
— Да, Ваше Величество — отдаде чест изопнат капитанът.
— Колкото до вас, господа, и до теб, майко, ще се видим всички сутринта. През това време смятам да си отпочина. Утрешният ден няма да е като другите.
Завъртайки се грациозно на пети, той прекрачи в покоите си, следван от Морган и ключалката прещрака като финал на всичко случило се.
След моментно колебание кралицата решително се обърна и се запъти към покоите си. А Ян, следващ оттеглящата се групичка царедворци и благородници, даде знак на един страж да го последва и се запъти към един страничен коридор.
След като заключиха вратата, Келсън накрая припадна от напрежение и се улови за плаща на Морган, като се свличаше в нозете му. С мрачно изражение Морган го вдигна на ръце и го пренесе до кралското легло, а Дънкан се измъкна от скривалището си на балкона.