— Хм-м, ама че студ е тук — забеляза той, духайки в шепите си да се стопли и се приближи към другата страна на леглото.
— Добре ли е той?
— Ще се оправи — отвърна Морган, като поохлаби яката на момчето и се зае да съблича горния му жакет. — Струваше му много сили да издържи на всички тия събития. Ти сам беше казал, че ще спи непробудно до сутринта.
Дънкан постави ръка на челото на момчето и разви превръзката на ранената му ръка.
— Добре, че не спа. Трудно можеше да обясниш на ония стражи какво се е случило. Нещата не се оказаха толкова прости, както си мислехме.
Той доволно изсумтя и отново превърза ръката на Келсън. Морган съблече плаща на момчето и го издърпа под тялото му, после го вдигна за раменете, за да свали Дънкан жакета му. В същия миг Келсън отвори очи.
— Морган? Отче Дънкан? — обади се той със слаб гласец.
— Тук сме, мой принце — успокои го Морган и положи внимателно момчето на възглавниците.
Келсън извърна глава надясно към Морган.
— Кажи ми, Морган, добре ли се справих? — попита той почти шепнешком. — Боя се, че се държах доста наперено.
— Справи се чудесно — усмихна се Морган. — Брайън би се гордял с теб.
Келсън слабо се усмихна и обърна взор към тавана.
— Аз го видях, Морган. И чух гласа му — преди, искам да кажа. Той ме повика по име и после… — той изви глава към Дънкан. — Сякаш бях обвит в коприна, в кълбо от слънчева светлина… не, в лунна светлина. И имаше още нещо, отче Дънкан. Един мъж с блестящо лице и златиста коса — ала това не беше ти, Морган. Спомням си, че бях уплашен, но тогава…
— Тихо, мой принце — каза Морган, като протегна ръка и докосна челото на момчето. — Сега трябва да си отпочинеш и да се наспиш. Спи, мой принце. Аз ще бдя до теб.
Както говореше, клепачите на Келсън затрепкаха, той затвори очи и дишането му подсказа, че наново се е унесъл в дълбок сън. Морган се усмихна и поглади разрошената му коса, после помогна на Дънкан да свалят ботушите му. Когато го завиха добре срещу нощния студ, Дънкан духна всички свещи и остави да гори само една до леглото му, после се приближи до Морган край камината.
Морган облегна ръце и чело върху лавицата й и се загледа в пламъците в нозете си.
— Странно нещо се получава — прошепна той на Дънкан. — Мога да се обзаложа чие лице е видял Келсън по време на извършването на ритуала.
— На Св. Камбър ли? — попита Дънкан. Той отстъпи назад и скръсти ръце на гърба си, а Морган вдигна глава и изнурено потърка очи.
— Да — отвърна Морган. — И ще ти кажа още нещо, от което кръвта ти ще се вледени. Дери лежеше ранен в коридора. Той бе на прага на смъртта, когато го открих, с рана на хълбока си, достатъчно голяма, за да навреш юмрука си в нея. Ала аз го излекувах!
— Какво?
— Зная, че звучи абсурдно — продължи Морган. — Но си спомних за древната лековита сила, която някога са практикували Дерините. И някаква… луда надежда или нещо такова ме обзе… не зная, ала реших, че трябва да опитам. Не мислех, че ще подейства. Как може след толкова години един роден наполовина Дерини, който никога не е бил свободен да използва принадлежащите му сили, още повече, че…
Както и да е, опитах се. Използвах печата с грифона си като точка на концентрация, по същия начин, по който търсих ключа за разгадаване на ребуса в библиотеката. С ръце върху челото, със затворени очи. И тогава изведнъж почувствах нечие присъствие до мен, друг чифт ръце, лежащи върху моите, сила, която ме пронизваше, при това не идваше от мен самия.
Той млъкна и си пое дълбоко дъх.
— Дънкан, кълна се във всичко свято, че никога не съм изпитвал подобно нещо. Когато отворих очи, сепнат от собствените си мисли, повярвай ми — Дери бе започнал да диша нормално, сякаш току-що бе заспал! Отвих раната и тя бе напълно изчезнала! Не бе останало даже драскотина!
Дънкан се взираше в братовчед си зяпнал от почуда.
— Кълна се, Дънкан — продължи той, говорейки сякаш на себе си, — той беше напълно излекуван, без следа от раната си. Дори китката му бе оздравяла. Аз… — гласът му се прекърши. — Ти си експерт по чудесата, отче. Може би ще ми дадеш някакво обяснение за това, което ми се случи.
Дънкан възвърна присъствието на духа си достатъчно, за да затвори уста, след което невярващо разтърси глава.
— Нищо не мога да ти обясня, Аларик. Ти… мислиш ли, че е същото присъствие като в предишното ти видение?
Морган потърка брадичката си и кимна отрицателно.
— Не зная. Ала сякаш някой влагаше чужди мисли в главата ми, мисли, върху които не упражнявах контрол. Е, това бяха добри мисли, на… по дяволите, Дънкан! Може би Св. Камбър от Кулди работи за нас. Сега съм готов да повярвам едва ли не във всичко, независимо дали е пресилено. — Той отиде до балконските врати, дръпна пердетата и застана там, загледан в тъмния град. — В края на краищата, какво знаят двама наполовина Дерини за света?