— Предател?
— Най-малкото в двореца. Очевидно, твърде високопоставен. Да не мислиш, че Чариса сама е измислила случая с Едгар? Някой друг се е разшетал за нея, ясно е като бял ден.
— Е, след като си тръгнал да изреждаш неприятностите, има още нещо тревожно — каза Дънкан. — Представи си, че утре Чариса надвие Келсън в двубоя — това би засегнало всички нас. Какво ще се случи с Келсън? Какво ще стане с кралството? И какво ще правим всички ние, като теб например, които поддържат Келсън и Брайън?
— И като теб, братовчеде — повдигна вежди Морган.
— Ако Чариса победи, свещеническото ти расо не ще те предпази. Като изповедник на Келсън и мой духовен наставник ще бъдеш двойно осъден от самото начало. А утрешното ти наложително участие в тържеството ще реши окончателно съдбата ти.
— Страхуваш ли се?
— По дяволите, да! — избухна Морган. — Трябва да съм глупак, за да не… надявам се, че не съм достигнал още до този стадии. Не зная как се чувстваш ти, но аз вече съм заспал на крака.
— Амин — съгласи се Дънкан. — Не само това, но аз въобще не бива да съм тук. Ако побързам, мога да се измъкна, преди да забележат, че ме няма. Не мисля, че високоуважаваният ни архиепископ би одобрил тазвечершните ми действия. — Той извърна тяло към спящия Келсън, после се приближи до скритата врата. — Струва ми се, че днес изразходвах повече сили, отколкото през последните десет години!
— Браво на теб. Ще трябва да го правиш по-често — ухили се Морган, отваряйки вратата към тайния коридор и подаде на Дънкан една запалена свещ от полицата над камината.
Свещеникът в Дънкан му подсказа да пренебрегне ироничната забележка, ала той не можа да сдържи усмивката си, щом пристъпи в нишата.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита той, като се спря край отвора. — Келсън ще спи до зори, но…
— Намекна ми това и предишния път — тихо изсумтя Морган.
— Аларик, знаеш, че не беше по моя вина — прошепна Дънкан с шеговито-сериозен тон. — Освен това мисля, че си забавлявал достатъчно много гости тази вечер. Уморен съм от толкова срещи!
Преди Морган да намери подходящия отговор, Дънкан се обърна и изчезна надолу по тъмните стъпала.
Морган замислено кимна и доволно се подсмихна, сетне затвори плътно скритата ниша. Втренчи отсъстващ поглед в нея за миг, после се върна при камината.
Бе дълъг ден — както и двете дълги седмици. И макар че краят му се виждаше, той знаеше, че най-трудното тепърва предстои.
Уморено потърка очи и се опита да прогони тревожните си мисли. Ако искаше да бъде в помощ на Келсън за утрешния ден, трябваше малко да поспи. Издърпа претрупания стол от камината до леглото на Келсън, после разкопча плаща си и уморено се отпусна върху меките възглавници. Щом се докосна до стола, го обхвана летаргия, неотложна нужда от сън и почивка. Едва събра сили да събуе ботушите си, и да се загърне с кожените краища на плаща като с импровизирано одеяло, докато най-накрая сънят го надви.
В леката си замаяност той бледо съзнаваше, че Келсън спи непробудно до него, че всичко е наред в тишината и че мигновено ще се събуди, ако настъпеше промяна в обстановката.
С тези мисли той заспа.
За лорд Ян Хауел обаче дългата нощ тепърва предстоеше. Високият млад мъж отвори вратата на покоите си и кимна на стража, който го придружаваше, също да влезе.
— Как се казваш, приятелю? — попита го той, затваряйки внимателно вратата зад него.
— Джон от Елсуърт, милорд — с дрезгав глас се обади стражът.
Той не бе като първия човек от охраната, използван за злите му цели. Джон от Елсуърт бе нисък, набит, мускулест възрастен мъж с дългогодишен опит в царския двор. Беше също много силен — ето защо Ян го бе избрал.
Ян вътрешно се усмихна, приближавайки се към масата в стаята и си наля чаша вино.
— Много добре — доволно изсумтя той, обръщайки се с лице към мъжа. — А сега искам да направиш нещо за мен.
— Да, милорд — незабавно се отзова стражът.
Ян лениво се приближи до него и се втренчи в очите му.
— Гледай към мен, Джон — заповяда той.
Очите на стража се кръстосаха с тези на Ян, леко озадачени и Ян протегна показалеца си.
— Виждаш ли пръста ми? — запита той, приближавайки го бавно към лицето на мъжа.
— Да, милорд — отвърна стражът, като следеше показалеца му.
Щом пръстът на Ян докосна челото на мъжа между очите, той прошепна една-едничка дума — „спи“ — и мъжът моментално се унесе в сън. На Ян бе нужен миг концентрация, за да установи контакт със сънародничката си на много мили разстояние. Аурата, запращяла от енергия между него и неволния посредник, хвърляше призрачни отблясъци върху тапицираните с гоблени стени.